автор: Албена Андонова
Бенджамин Франклин твърди,че
"нещата, които ни нараняват ни учат",
а Ничше казва
"нещата,които не ни убиват ни правят по-силни"
"Странно е да се пише за болката, когато всичко се запролетява и разцъфва за щастие и живот.... но нима няма по-странно нещо на този свят от човека и от съкровищницата,която той носи в душата си... " цитат от философа Ангел Гранчаров
Тя седеше пред мен пушейки нервно цигарата си с наведен поглед към чашата с кафе,като от време на време вдигаше едната си ръка в която държеше хартиена салфетка към мокрото си от сълзи лице.
-Толкова ми е тъжно,тъжно ,тъжно ,мъчно и самооооооооотно че чак сърцето ми ще се пръсне от цялата тази болка която го е запълнила...Идва ми да плача,да крещя с пресипнало гърло,да скубя косите си,да удрям възглавницата дори...Ако знаеш наистина колко ми е тъжно и самотно...ах ,ако знаеш само...
-Мисля че зная-отговорих аз...и аз си имам моите тъжни моменти
...спокойно,не е толкова страшно и нелечимо,това са човешки състояния,няма човек без значение на каква възраст и пол е на който да не са се случвали.
-Да така е! Но този факт хич не ме успокоява.Защото болката я има,тя е тук-вътре в мен и ме разяжда.Опитвам се да я игнориам психически като не мисля за нея,но повярвай ми чувствам я физически,стяга силно гърдите ми,толкова силно че чак въздух не достига до дробовете ми.Опитвам се да си самовнушавам че съм добре,за минутка-две като че ли успявам да направя това,но после пак се отдавам предавайки се на онова болезнено чувство което като вирус обсебва цялата ми същност...
И имах нужда да споделя,затова дойдох при теб,исках да говоря ,да говоря...на някой който искренно ще ме изслуша и ще разбере болката ми,пред който ще мога да плача без да крия сълзите и размазания си грим ,и който ще ми подаде приятелската си ръка не от куртоазия и притворство а от добрамерена съпричастност...И ето че дойдох тук при теб,да изплача болката и страданието си разкривайки себе си такава несамоуверена ,жалка и нещастна с надеждата да получа съвет как да се справя по най-добрият щадящ ме начин със създалата се самоунищожаваща ме ситуация.
Помогни ми приятелко!!!
-Мълчах...да и помогна,но как? Мога ли аз да помогна-се запитах мисленно,каквото и да кажа то ще бъде пречупено през призмата на моят мироглед,а това крие риск за вреда... в крайна сметка не съм психоаналитик,тя ми е приятелка,но познавам ли я наистина достатъчно добре,зная ли какво е в главата й и в сърцето й....? Ще мога ли да използвам точните думи с които да я успокоя и да и вдъхна малко живец,така че да не я нараня още повече със словото си???...
...а тя продължаваше хлипайки да нарежда своя монолог
-Болката е постоянно с мен,водя я непрекъснато със себе си:в къщи,в колата,в работата,водя я на пазар в магазините или на разходка в парка...опитвам се да я скрия от другите зад тъмните си очила,но понякога някоя изтървана сълза се прекатурва по бузата ми и я издава,а когато скришом я избърсвам след нея рукват потоци сълзи обливайки лицето ми...
Виждала си сянката си,нали? Знаеш как изглежда.Аз се превърнах в такава сянка...
вървя сред тълпата навън незабележима,безлична,превита,прегърбена...понякога имам желание съвсем да изчезна,просто така да ме няма,и не само това а и да не оставя спомен у другите за себе си,всякаш че никога не ме е имало,че не съм съществувала...Дори сега докато говоря с теб чувствам болката ,тя разяжда душата ми мятайки я в болезнена агония. Мъката ми е неистова,дори с думи не мога да ти я опиша,само зная че я чувствам осезаемо вътре в себе си ,усещам я как плува във вените ми и достига заразявайки с вредните си клетки всяка жива част от моето тяло. Ужасно ме боли,толкова силно че сърцето ми от тази болка започва раздирайки се да кърви и да се разпада на малки непотребни късове.Това мое тъжно,мъчно и самотно ме вкара в плен,успя да отнеме съня ми и да помрачи дните ми...Опитвам се да изтръгна със всякакви средства душевната си болка,идва ми дори да разкъсам разярено тялото си за да я достигна и да я извадя от там захвърляйки я надалече,но се отказвам сломена в безсилието си от борбата си с нея...и след това и се отдавам ,търпя ,стискам зъби... но не мога да свикна с нея,тя не е моето аз,аз не съм тя,не съм това...и ти знаеш че е така аз съм жизнерадостен ,позитивен и самоуверен човек ...кажи ми защо тогава се получи така.
...мълчаливо я слушах, тя не дочака отговора на въпроса си - продължи мачкайки в ръцете си мократа хартиена салфетка
-И се затворих вътре в себе си с болката ,престанах да излизам, вече нямам желание да се срещам и общувам с хора,ограничих до минимум контактите си с околните,не правя нищо освен да се самосъжалявам и самонаранявам подчертавайки на преден план мъката си в ежедневието си.А тя с всеки ден става все по голяма и по болезнена...Мисля си понякога че няма да се оправя никога и това плашейки ме свива и набутва по силно навътре в черупката ми,дори понякога нямам смелост да си покажа главата от нея...
И знаеш ли сега за първи път споделям за болката,до сега я криех дълбоко в себе си и само за себе си.Благодаря ти!!! А колко малко ми е трябвало ,само да погледна отстрани състоянието си и знаеш ли докато говорех тук на теб успях да направя това -да разбера че не ти или някой друг ,а аз мога единствено да помогна сама на себе си.
...усмихна се и каза отново
Благодаря!!! Чувствам се по добре!!!
На което и аз се усмихнах.Тя си беше помогнала сама...Допихме мълчаливо кафето си ,всяка една от нас останала със своите мисли,след което тя си отиде .
"Никой не може да ти помогне ,ако сам не си помогнеш" -колко много истина има в тази аксиома си казах на ум докато отсервирах масата вкарвайки се в философски размисли по темата.
Ние трябва да бъдем благодарни на всяка една трудност и изпитение което идва в живота ни ,защото те са най-добрият ни учител ,учител който ни учи как да се справяме сами с препиятствията изпречили се пред нас, помагайки ни да открием силата и вярата в себе си.Да вярваш в себе си това е най-мощната религия според мен,най-силното и стойностно качество което задължително всеки от нас трябва да отгледа в характера си,защото притежаваш ли ВЯРАТА В СЕБЕ СИ вече няма невъзможни и неразрешими неща за теб,тази Вяра ще бъде церителният лек за всичко негативно,няма да има повече болка,страдание,мъка,самота и тъга.
Душевната болка и преодоляването й е най-ценният ни урок благодарение на който ние преоткриваме себе си ,себеувереноста си и нашите скрити неподозиращи възможности превръщайки се в изкусен факир който моделира с вълшебство не само вътрешният си но и външния си свят.Благодарение на нея ние помъдряваме,съзряваме и израстваме ,докосвайки ни тя ни преобразява градивно и ние след нея вече никога не сме същите.
Бенджамин Франклин твърди, че "нещата, които ни нараняват ни учат", а Ничше казва "нещата,които не ни убиват ни правят по-силни"
Ще подчертая отново че болката ни учи и ни прави по силни ,важно е да разберем това и когато изживяваме болезнени чувства да не им се съпротивляваме а да ги приемем като наш приятел и учител със знанието че единственият лек за тях сме ние самите.Зная от собствен опит че на теория е лесно,но на практика е трудно приложимо в момент в който си обезверен и на крачка от депресията,но чрез самовнушение бихме могли да повярваме в себе си и да се опитаме да си помогнем сами.Има много средства които можем да използваме за това,аз им казвам вдъхновения,а вдъхновение човек може да почерпи от всеки и всичко което го заобикаля,отваряйки сетивата си за него и стимулирайки мислите си да работят в положителен аспект игнорирайки паралелно с това от съзнанието си всичко което ни подтиска и дисбалансира.
Трябва ни вдъхновение ,а имаме ли вдъхновение тогава можем да се мотивираме да преобразим себе си и живота в който живеем.
източник авторски: Албена Андонова
/Копирайте и разпространявайте само при условие, че посочите автора и поставите линк към този сайт./
-Толкова ми е тъжно,тъжно ,тъжно ,мъчно и самооооооооотно че чак сърцето ми ще се пръсне от цялата тази болка която го е запълнила...Идва ми да плача,да крещя с пресипнало гърло,да скубя косите си,да удрям възглавницата дори...Ако знаеш наистина колко ми е тъжно и самотно...ах ,ако знаеш само...
-Мисля че зная-отговорих аз...и аз си имам моите тъжни моменти
...спокойно,не е толкова страшно и нелечимо,това са човешки състояния,няма човек без значение на каква възраст и пол е на който да не са се случвали.
-Да така е! Но този факт хич не ме успокоява.Защото болката я има,тя е тук-вътре в мен и ме разяжда.Опитвам се да я игнориам психически като не мисля за нея,но повярвай ми чувствам я физически,стяга силно гърдите ми,толкова силно че чак въздух не достига до дробовете ми.Опитвам се да си самовнушавам че съм добре,за минутка-две като че ли успявам да направя това,но после пак се отдавам предавайки се на онова болезнено чувство което като вирус обсебва цялата ми същност...
И имах нужда да споделя,затова дойдох при теб,исках да говоря ,да говоря...на някой който искренно ще ме изслуша и ще разбере болката ми,пред който ще мога да плача без да крия сълзите и размазания си грим ,и който ще ми подаде приятелската си ръка не от куртоазия и притворство а от добрамерена съпричастност...И ето че дойдох тук при теб,да изплача болката и страданието си разкривайки себе си такава несамоуверена ,жалка и нещастна с надеждата да получа съвет как да се справя по най-добрият щадящ ме начин със създалата се самоунищожаваща ме ситуация.
Помогни ми приятелко!!!
-Мълчах...да и помогна,но как? Мога ли аз да помогна-се запитах мисленно,каквото и да кажа то ще бъде пречупено през призмата на моят мироглед,а това крие риск за вреда... в крайна сметка не съм психоаналитик,тя ми е приятелка,но познавам ли я наистина достатъчно добре,зная ли какво е в главата й и в сърцето й....? Ще мога ли да използвам точните думи с които да я успокоя и да и вдъхна малко живец,така че да не я нараня още повече със словото си???...
...а тя продължаваше хлипайки да нарежда своя монолог
-Болката е постоянно с мен,водя я непрекъснато със себе си:в къщи,в колата,в работата,водя я на пазар в магазините или на разходка в парка...опитвам се да я скрия от другите зад тъмните си очила,но понякога някоя изтървана сълза се прекатурва по бузата ми и я издава,а когато скришом я избърсвам след нея рукват потоци сълзи обливайки лицето ми...
Виждала си сянката си,нали? Знаеш как изглежда.Аз се превърнах в такава сянка...
вървя сред тълпата навън незабележима,безлична,превита,прегърбена...понякога имам желание съвсем да изчезна,просто така да ме няма,и не само това а и да не оставя спомен у другите за себе си,всякаш че никога не ме е имало,че не съм съществувала...Дори сега докато говоря с теб чувствам болката ,тя разяжда душата ми мятайки я в болезнена агония. Мъката ми е неистова,дори с думи не мога да ти я опиша,само зная че я чувствам осезаемо вътре в себе си ,усещам я как плува във вените ми и достига заразявайки с вредните си клетки всяка жива част от моето тяло. Ужасно ме боли,толкова силно че сърцето ми от тази болка започва раздирайки се да кърви и да се разпада на малки непотребни късове.Това мое тъжно,мъчно и самотно ме вкара в плен,успя да отнеме съня ми и да помрачи дните ми...Опитвам се да изтръгна със всякакви средства душевната си болка,идва ми дори да разкъсам разярено тялото си за да я достигна и да я извадя от там захвърляйки я надалече,но се отказвам сломена в безсилието си от борбата си с нея...и след това и се отдавам ,търпя ,стискам зъби... но не мога да свикна с нея,тя не е моето аз,аз не съм тя,не съм това...и ти знаеш че е така аз съм жизнерадостен ,позитивен и самоуверен човек ...кажи ми защо тогава се получи така.
...мълчаливо я слушах, тя не дочака отговора на въпроса си - продължи мачкайки в ръцете си мократа хартиена салфетка
-И се затворих вътре в себе си с болката ,престанах да излизам, вече нямам желание да се срещам и общувам с хора,ограничих до минимум контактите си с околните,не правя нищо освен да се самосъжалявам и самонаранявам подчертавайки на преден план мъката си в ежедневието си.А тя с всеки ден става все по голяма и по болезнена...Мисля си понякога че няма да се оправя никога и това плашейки ме свива и набутва по силно навътре в черупката ми,дори понякога нямам смелост да си покажа главата от нея...
И знаеш ли сега за първи път споделям за болката,до сега я криех дълбоко в себе си и само за себе си.Благодаря ти!!! А колко малко ми е трябвало ,само да погледна отстрани състоянието си и знаеш ли докато говорех тук на теб успях да направя това -да разбера че не ти или някой друг ,а аз мога единствено да помогна сама на себе си.
...усмихна се и каза отново
Благодаря!!! Чувствам се по добре!!!
На което и аз се усмихнах.Тя си беше помогнала сама...Допихме мълчаливо кафето си ,всяка една от нас останала със своите мисли,след което тя си отиде .
"Никой не може да ти помогне ,ако сам не си помогнеш" -колко много истина има в тази аксиома си казах на ум докато отсервирах масата вкарвайки се в философски размисли по темата.
Ние трябва да бъдем благодарни на всяка една трудност и изпитение което идва в живота ни ,защото те са най-добрият ни учител ,учител който ни учи как да се справяме сами с препиятствията изпречили се пред нас, помагайки ни да открием силата и вярата в себе си.Да вярваш в себе си това е най-мощната религия според мен,най-силното и стойностно качество което задължително всеки от нас трябва да отгледа в характера си,защото притежаваш ли ВЯРАТА В СЕБЕ СИ вече няма невъзможни и неразрешими неща за теб,тази Вяра ще бъде церителният лек за всичко негативно,няма да има повече болка,страдание,мъка,самота и тъга.
Душевната болка и преодоляването й е най-ценният ни урок благодарение на който ние преоткриваме себе си ,себеувереноста си и нашите скрити неподозиращи възможности превръщайки се в изкусен факир който моделира с вълшебство не само вътрешният си но и външния си свят.Благодарение на нея ние помъдряваме,съзряваме и израстваме ,докосвайки ни тя ни преобразява градивно и ние след нея вече никога не сме същите.
Бенджамин Франклин твърди, че "нещата, които ни нараняват ни учат", а Ничше казва "нещата,които не ни убиват ни правят по-силни"
Ще подчертая отново че болката ни учи и ни прави по силни ,важно е да разберем това и когато изживяваме болезнени чувства да не им се съпротивляваме а да ги приемем като наш приятел и учител със знанието че единственият лек за тях сме ние самите.Зная от собствен опит че на теория е лесно,но на практика е трудно приложимо в момент в който си обезверен и на крачка от депресията,но чрез самовнушение бихме могли да повярваме в себе си и да се опитаме да си помогнем сами.Има много средства които можем да използваме за това,аз им казвам вдъхновения,а вдъхновение човек може да почерпи от всеки и всичко което го заобикаля,отваряйки сетивата си за него и стимулирайки мислите си да работят в положителен аспект игнорирайки паралелно с това от съзнанието си всичко което ни подтиска и дисбалансира.
Трябва ни вдъхновение ,а имаме ли вдъхновение тогава можем да се мотивираме да преобразим себе си и живота в който живеем.
източник авторски: Албена Андонова
/Копирайте и разпространявайте само при условие, че посочите автора и поставите линк към този сайт./
RSS Feed
