автор:Албена Андонова

„За да живееш свободно и щастливо, трябва да пожертваш скуката. 
Това не винаги е лесно…“
 Ричард Бах    

Скука ...хм...скука...
...навън времето беше мрачно и неподходящо за разходка... порових се в мрежата...нищо не ангажира интереса ми. 

...синонимите на психологичното ми състояние СКУКА Отегчение и Меланхолия ме бяха обсебили,не че няма какво да правя,но днес липсата ми на интерес и неспособността ми да се концентрирам върху определена дейност надделяха,не чувствах  емоционална привързаност към напоследък монотонната ми среда лишена от стимули.Трябваше ми спешно Анти-Скука .
... Някъде бях чела че учени от някакъв британски университет открили,че ако скучаеш, вероятността да гушнеш букета по-рано е с цели 40-50% по-голяма. Хм,Внимание,Скуката Убива!!!
Та трябва да избера дали да бъда отегчена и да ритна по скоро камбанката или по спешност да си инжектирам във вените някое разбуждащо ме антискука-вдъхновение...и ето че попаднах на страничка в Facebook по темата "Скука-а-а, скука!"  реших да хвърля поглед  на стената й  с надеждата да открия някое лечебно средство ,но там само някаква Плезла Плезззла беше написала "Май админа е умрял от сКука,щом е зарязал страничката..."
Което успя да ме усмихне и да ме накара да драсна някой ред за Скука-а-а-а -една страхотна идейка за разсейване на същата.

„За да живееш свободно и щастливо, трябва да пожертваш скуката. Това не винаги е лесно…“ Ричард Бах  
С тази мисъл на деня в главата си,съпроводена с готинка електронна разбуждаща мускулите ми музика аз влязох в личният си Блог и записах с помощта на компютърната клавиатура New Post. Нещо да кажа против скуката,какво да правите,когато няма какво да правите.  

"Скука ...хм...скука... "

И така усетиш ли скуката,значи нещо не е наред,не се залъгвай да я убиваш с висене в скайпа,сайтове,форуми,теглене на филми,четене ,гледане на телевизия,разходки в парка и всякакви други моментни залъгалки,алтернативата е само една :спешно си потърси някакво Вдъхновение и Мотивация,нещо което да Ангажира мислите ти и действията ти,да те накара да си поставиш Цел и да те стимулира да я следваш,тогава цялото ти внимание ще бъде въодушевено ангажирано от новото ти предизвикателство,то ще ти даде разнообразие, нови емоции и преживявания,ще повдигне адреналина ти ... и ще те накара да се чувстваш истински жив.
От теб самия зависи дали да бъдеш празен и скучен човек заобиколен от досадното си отегчено еднообразно и монотонно безделие и униние или ... Да ЖивЕеш !!!


автор:Албена Андонова
/Копирайте и разпространявайте само при условие, че посочите автора и поставите линк към този сайт.  /

Човек трябва да знае кога  да спре да се бори с вятърните мелници.

Започвам използвайки онази превърнала се вече в класика метафора
 за знаменития Дон Кихот воюващ с безобидните мелници 
 от романа на  Мигел де Сервантес .

„Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча”, Мигел де Сервантес 
 
"В това време те съгледаха тридесет или четиридесет вятърни мелници, които стърчаха сред полето, и Дон Кихот, щом като ги видя, каза на своя оръженосец:

— Щастливата съдба нарежда нещата така, както не сме могли и да мечтаем, защото погледни натам, приятелю Санчо Панса, и ще видиш, че се показват тридесет, пък и повече грамадни великани, с които възнамерявам да вляза в бой, като отнема живота на всички до един. Плячката ще е наша и това ще бъде основата на нашето богатство, защото тази война е справедлива и съвсем богоугодно дело е да изкореним тази проклета пасмина от лицето на земята.

— Какви великани? — запита Санчо Панса.

— Тези, които виждаш ей там — отговори господарят му. — Някои от тях имат ръце, не по-къси от две левги.

— Слушайте, ваша милост — забеляза Санчо, — това, което стърчи там, не са великани, а вятърни мелници, а това, което на вас ви прилича на предълги ръце, са крилата им, които, движени от вятъра, въртят камъните на мелниците.

— Явно е — възрази Дон Кихот, — че не си посветен в тайната на приключенията. Великани са и ако те е страх, махай се оттук и се отдай на молитви, а аз в това време ще вляза с тях в жесток и неравен бой....

.../Дон Кихот/ пусна Росинант в галоп срещу първата мелница, която се изпречи пред него. Нанесе удар в крилото й, което в този миг вятърът така шеметно завъртя, че копието се строши на парчета, а кон и конник бяха подети и изхвърлени на полето в най-жалко състояние...”

     Да, това е добре познатата ни история на Дон Кихот който неуспешно се бори с  вятърните мелници.

     Питам се дали и ние като този герой не живеем в собствена измислена приказка различна от реалността ни.
     ...Не изпадаме ли постоянно като него в тъжно-комични ситуации в които   показваме скритите си  качества не на място  като борбеност, вяра, саможертва, твърдост, безстрашие, непоколебимост, търпение, постоянство... в името на несъществуващо или по точно незаслужаващо нещо.

     Приемаме като даденост неща от живота ни, които приличат на великаните -вятърни мелници от съзнанието на Дон Кихот де Ла Манча и като него неуспешно се опитваме да ги преборим. Само с тази разлика че знаменития идалго след поражението си с тях продължава своя път търсейки нови приключения, докато ние се отупваме от прахта и с превързани рани отново се изпречваме срещу нашите си "вятърни мелници", повтаряйки тази история многократно до ента степен в  живота си.

     А човек всъщност трябва да знае кога да спре, да осъзнае че нещото за което се бори няма смисъл, че няма бъдеще, че не струва усилията му, жертвите и отделеното време. Както е част от живота му, така може и да не бъде- просто да го няма, въпрос на избор. Опитал си веднъж да го пребориш, вторият ти опит също е бил безуспешен, може би и още много пъти си опитвал... но идва един момент в който трябва да осъзнаеш че живота продължава, там някъде в бъдещето те очакват още много вълнуващи приключения и борби, това което е редно да направиш е след като паднеш победен да станеш и да продължиш пътя си-НАПРЕД, в противен случай ще сгрешиш. Възможно е някъде във времето да се е получила привързаност към даденото "нещо", това е така ако то е заемало голяма част от живота ви. Но възела дори и да е стегнат с малка доза усилие може да се отвърже,а има и ножици за тази цел :)  Взимаш ножицата в ръката си и режеш, случва се за част от секундата, лесно е, достатъчна е нагласата - да я имаш. Мисля че разбирате сравнението което давам.

     Почти всеки от нас има своите вятърни мелници, за някой са хора в обкръжаващият му свят, за други неудовлетворена работа, за трети потъпкани принципи заради тривиални постулати, за четвърти примирението с нещастливият живот... мога още много да изреждам, но това е безмислено, защото всеки ще познае сам за себе си фалшивите си "великани" .
     И така всеки ден ние се сблъскваме с тях, отново и отново, не ги харесваме, не ги обичаме, дори вече трудно ги издържаме, но сме ги приели като задължително присъстващата част от нас и около нас, години се борим безуспешно, победени се включваме за кой ли път в обречената ни свада, падаме, ставаме, и пак падаме, ставаме... това не ни прави по силни, по можещи, по вярващи а ни превръща в малки, безлични, безпринципни и нерешителни за ново начало хора.
     Не виждаме че е безсмислено, че е глупаво, дори вече е жалко и смешно... всякаш че сме сляпи за истината, атрофираме , деградираме, самоунищожаваме се в доброволният ни отказ  от промяна и пренебрегването на възможността да изградим едно по добро и светло бъдеще за себе си.
     А е толкова лесно, наистина лесно. Събуждаш се сутрин и си казваш че сега е момента да спреш да се бориш напразно, осъзнал че срещу себе си имаш  само измислени вятърни мелници които като великани съществуват само в съзнанието ти. Започваш деня си с мотото:
"Време е да променя неудовлетворяващият и подтискващ ми модел на живот. Тук и Сега !!! 
В този момент !!! Аз съм промяната !!!  "

И не забравяйте:
Вятърните мелници и Великаните 
съществуват само в съзнанието ни  . 


източник авторски:Албена Андонова
/Копирайте и разпространявайте само при условие, че посочите автора и поставите линк към този сайт./ 

автор:Албена Андонова

Компромиси,компромиси,компромиси....и пак компромиси!!!

Помислете си колко пъти правихте компромиси със себе си заради грешките на другите?
Колко пъти? Много бяха ,нали?
Прощавахте веднъж,още веднъж ,след третия път май ви стана навик .
Правихте компромиси с роднините си,с близките си ,с не до там близки и познати в обкръжаващият ви свят,направихте компромис дори с живота си,с мечтите си,с това кое харесвате и кое не харесвате,с кое ви е приятно и конфортно и  кое неприятно .Стана ви навик да пренебрегвате себе си ,себепотъпквахте се самозалъгвайки се че така е редно,че така всички правят и това "така" го приехте като закон. Оправдавахте се мисленно всеки път когато погазвахте своето Аз,та нали от деца ви учеха "прави компромис за да се чувстваш добре".Но вярно ли е това? Компромиса помага ли ви или пречи?
Колко пъти Егото ви мълчеше,заради заблуждението че отсъпвайки,прощавайки вие постъпвате правилно.Случвало се е да ви боли от това примирение,да ви тежи от отстъплението ви.Нима е необходимо да бъдете безпринципни в името на фалшивите взаимоотношения ? До кога ще правите компромиси със себе си,заради измислена илюзорна реалност? Когато привикнеш да прощаваш грешките на другите те привикват да грешат ,така в този затворен кръг от еднакви ситуации вие бивате маниполирани в наивното си добро.Всякаш че взаимоотношенията ви с определените хора са латерна която монотомно повтаря една и съща вече до болка позната ви мелодия.А стига да поискате може да я спрете.Малко усилие ви трябва ,нов музикален инструмент и други ноти от които ще излезе  мелодия по ваш избор.

Запомнете компромиса е личен избор,не е закон.

От малки сте привикнали с компромисите в живота ви,свикнали сте да отстъпвате встрани,навеждайки глава,преглъщайки болезнено нараняванията на другите, мълчаливо запазвахте безгласно вътрешния си бунт,казвайки си "заради всичко и въпреки всичко ще търпя".Но заслужаваше ли си? Някой оценяваше ли това?
Бяхте ли потупвани по рамото укоражително? Мисля че не! Напротив дори се отнасяха пренебрежително с вас,обиждаха ви и  нараняваха повече от преди.
Вие бяхте безлични,незначителни,малки в очите на хората на които правехте компромиси.
А тези хора бяха хората които вие обичахте,важните за вас ,заради които пренебрегвахте своите принципи,своите истини и живеехте по тяхните правила.

Сега ви питам,искате ли така и в бъдеще да продължи? Нима си заслужава в името на някой и нещо което няма стойност да жертвате себе си и своето щастие?
Ако е близък човек,приятел,любим готови ли сте да се разделите с него заради бъдещите ви хармония,спокойствие,самоуважение...? Преди да отговорите на този въпрос се замислете върху това дали този някой има наистина потребност от вас и вие също необходимост от него. Няма ли да сте по добре отделно един от друг,невзаимосвързани?
И ако сте готови действайте,сега ,в този момент може да промените живота си към по добро,не само своето но и на въпросният човек. 

източник авторски:Албена Андонова
/Копирайте и разпространявайте само при условие, че посочите автора и поставите линк към този сайт./   

автор: Албена Андонова 

Бенджамин Франклин твърди,че

"нещата, които ни нараняват ни учат",

а Ничше казва

 "нещата,които не ни убиват ни правят по-силни" 

"Странно е да се пише за болката, когато всичко се запролетява и разцъфва за щастие и живот.... но нима няма по-странно нещо на този свят от човека и от съкровищницата,която той носи в душата си... " цитат от философа Ангел Гранчаров    

Тя седеше пред мен пушейки нервно  цигарата си с наведен поглед към чашата с кафе,като от време на време вдигаше едната си ръка в която държеше хартиена салфетка към мокрото си от сълзи лице.

-Толкова ми е тъжно,тъжно ,тъжно ,мъчно и самооооооооотно че чак сърцето ми ще се пръсне от цялата тази болка която го е запълнила...Идва ми да плача,да крещя с пресипнало гърло,да скубя косите си,да удрям възглавницата дори...Ако знаеш наистина колко ми е тъжно и самотно...ах ,ако знаеш само...

-Мисля че зная-отговорих аз...и аз си имам моите тъжни моменти
...спокойно,не е толкова страшно и нелечимо,това са човешки състояния,няма човек без значение на каква възраст и пол е на който да не са се случвали.

-Да така е! Но този факт хич не ме успокоява.Защото болката я има,тя е тук-вътре в мен и ме разяжда.Опитвам се да я игнориам психически като не мисля за нея,но повярвай ми чувствам я физически,стяга силно гърдите ми,толкова силно че чак въздух не достига до дробовете ми.Опитвам се да си самовнушавам че съм добре,за минутка-две като че ли успявам да направя това,но после пак се отдавам предавайки се на онова болезнено чувство което като вирус обсебва цялата ми същност...
И имах нужда да споделя,затова дойдох при теб,исках да говоря ,да говоря...на някой който искренно ще ме изслуша и ще разбере болката ми,пред който ще мога да плача без да крия сълзите и размазания си грим ,и който ще ми подаде приятелската си ръка не от куртоазия и притворство а от добрамерена съпричастност...И ето че дойдох тук при теб,да изплача болката и страданието си разкривайки себе си такава несамоуверена ,жалка и нещастна с надеждата да получа съвет как да се справя по най-добрият щадящ ме начин  със създалата се самоунищожаваща ме ситуация.
Помогни ми приятелко!!!

-Мълчах...да и помогна,но как? Мога ли аз да помогна-се запитах мисленно,каквото и да кажа то ще бъде пречупено през призмата на моят мироглед,а това крие риск за вреда... в крайна сметка не съм психоаналитик,тя ми е приятелка,но познавам ли я наистина достатъчно добре,зная ли какво е в главата й и в сърцето й....? Ще мога ли да използвам точните думи с които да я успокоя и да и вдъхна малко живец,така че да не я нараня още повече със словото си???...

...а тя продължаваше хлипайки да нарежда своя монолог

-Болката е постоянно с мен,водя я непрекъснато със себе си:в къщи,в колата,в работата,водя я на пазар в магазините или на разходка в парка...опитвам се да я скрия от другите зад тъмните си очила,но понякога някоя изтървана сълза се прекатурва по бузата ми и я издава,а когато скришом  я избърсвам след нея рукват потоци сълзи обливайки лицето ми...
Виждала си сянката си,нали? Знаеш как изглежда.Аз се превърнах в такава сянка...
вървя сред тълпата навън незабележима,безлична,превита,прегърбена...понякога имам желание съвсем да изчезна,просто така да ме няма,и не само това а и да не оставя спомен у другите за себе си,всякаш че никога не ме е имало,че не съм съществувала...Дори сега докато говоря с теб чувствам болката ,тя разяжда душата ми мятайки я в болезнена агония. Мъката ми е неистова,дори с думи не мога да ти я опиша,само зная че я чувствам осезаемо вътре в себе си ,усещам я как плува във вените ми и достига заразявайки с вредните си клетки всяка жива част от моето тяло. Ужасно ме боли,толкова силно че сърцето ми от тази болка започва  раздирайки се  да кърви и да се разпада на малки непотребни късове.Това мое тъжно,мъчно и самотно ме вкара в плен,успя да отнеме съня ми и да помрачи дните ми...Опитвам се да изтръгна със всякакви средства душевната си болка,идва ми дори да разкъсам разярено тялото си за да я достигна и да я извадя от там захвърляйки я надалече,но се отказвам сломена в безсилието си от борбата си с нея...и след това и се отдавам ,търпя ,стискам зъби... но не мога да свикна с нея,тя не е моето аз,аз не съм тя,не съм това...и ти знаеш че е така аз съм жизнерадостен ,позитивен и самоуверен човек ...кажи ми защо тогава се получи така.

...мълчаливо я слушах, тя не дочака отговора на въпроса си - продължи мачкайки в ръцете си мократа хартиена салфетка

-И се затворих вътре в себе си с болката ,престанах да излизам, вече нямам желание да се срещам и общувам с хора,ограничих до минимум контактите си с околните,не правя нищо освен да се самосъжалявам и самонаранявам подчертавайки на преден план мъката си в ежедневието си.А тя с всеки ден става все по голяма и по болезнена...Мисля си понякога че няма да се оправя никога и това плашейки ме свива и набутва по силно навътре в черупката ми,дори понякога нямам смелост да си покажа главата от нея...
И знаеш ли сега за първи път споделям за болката,до сега я криех дълбоко в себе си и само за себе си.Благодаря ти!!! А колко малко ми е трябвало ,само да погледна отстрани състоянието си и знаеш ли докато говорех тук на теб успях да направя това -да разбера че не ти или някой друг ,а аз мога единствено да помогна сама на себе си.
...усмихна се и каза отново 
Благодаря!!! Чувствам се по добре!!!

На което и аз се усмихнах.Тя си беше помогнала сама...Допихме мълчаливо кафето си ,всяка една от нас останала със своите мисли,след което тя си отиде .
"Никой не може да ти помогне ,ако сам не си помогнеш" -колко много истина има в тази аксиома си казах на ум докато отсервирах масата вкарвайки се в философски размисли по темата.

Ние трябва да бъдем благодарни на всяка една трудност и изпитение което идва в живота ни ,защото те са най-добрият ни учител ,учител който ни учи как да се справяме сами с препиятствията изпречили се пред нас, помагайки ни да открием силата и вярата в себе си.Да вярваш в себе си това е най-мощната религия според мен,най-силното и стойностно качество което задължително всеки от нас трябва да отгледа в характера си,защото притежаваш ли ВЯРАТА В СЕБЕ СИ вече няма невъзможни и неразрешими неща за теб,тази Вяра ще бъде церителният лек за всичко негативно,няма да има повече болка,страдание,мъка,самота и тъга.
Душевната болка и преодоляването й е най-ценният ни урок благодарение на който ние преоткриваме себе си ,себеувереноста си и нашите скрити неподозиращи възможности превръщайки се в изкусен факир който моделира с вълшебство не само вътрешният си но и външния си свят.Благодарение на нея ние помъдряваме,съзряваме и израстваме ,докосвайки ни тя ни преобразява градивно и ние след нея вече никога не сме същите.
Бенджамин Франклин твърди, че "нещата, които ни нараняват ни учат", а Ничше казва "нещата,които не ни убиват ни правят по-силни" 
 Ще подчертая отново че болката ни учи и ни прави по силни ,важно е да разберем това и когато изживяваме болезнени чувства да не им се съпротивляваме а да ги приемем като наш приятел и учител със знанието че единственият лек за тях сме ние самите.Зная от собствен опит че  на теория е лесно,но на практика е трудно приложимо  в момент в който си обезверен и на крачка от депресията,но чрез самовнушение бихме могли да повярваме в себе си и да се опитаме да си помогнем сами.Има много средства които можем да използваме за това,аз им казвам вдъхновения,а вдъхновение човек може да почерпи от всеки и всичко което го заобикаля,отваряйки сетивата си за него и стимулирайки мислите си да работят в положителен аспект игнорирайки паралелно с това от съзнанието си всичко което ни подтиска и дисбалансира.

Трябва ни вдъхновение ,а имаме ли вдъхновение тогава можем да се мотивираме  да преобразим себе си и живота в който живеем. 



източник авторски: Албена Андонова

/Копирайте и разпространявайте само при условие, че посочите автора и поставите линк към този сайт./