откъс от книгата: "Оранжеви писаници"
-Ще отложим виждането за някъде във времето- отговори тя.
Обичаше да го обича, по своят си начин... но само това...
Той беше нейната слабост и единственият мъж който бе успял да заеме завинаги място в сърцето й. Причината за това бе основателна: посочваше го като човекът който я бе вдъхновил, предизвикал и променил света й . Веднъж докато си говореха тя се обърна към него с думите: -Това което съм тук и сега го дължа на теб, искам да го знаеш. При което той се усмихна и и каза: -Харесва ми това което казваш.
Седеше в офиса си, пред работното си бюро и размишляваше както обикновено, но сега мислите й, повлияни от това че го бе чула, бяха обсебени от него. Затвори очи и си го представи, споменът я засмука и тя се отнесе в някакво състояние на вибриращо "ОМмммм" , обгръщайки я в размазващо я спокойствие. Отвори очи и отпи глъдка кафе, остави чашата до монитора след което докосна с лявата си ръка последователно мишката и клавиатурата на компютъра, помагайки си от време на време докато пише и с пръстите на дясната си ръка. Влезе в профила си във Facebook и Го потърси в списъка от приятели, след като го намери започна да разглежда хаотично албумите му, не го беше правила до сега, а защо ли... Спря се върху една снимка и я отвори на цял екран, загледа се в очите му, те винаги имаха особено влияние върху нея, бяха най-странните очи които някога бе срещала кафяво-оранжеви. Виждаше в тях изгрева, залеза, огъня и всичките други оранжеви неща които я вдъхновяваха и мотивираха, неговият магнетичен поглед винаги я притегляше и изтласкваше нагоре към високото... обичаше да се приютява зад зениците му в топлото им търсейки уют в скритото в тях... Гледаше го усмихвайки се, обичаше го, но във времето любовта и приятелството й към него се бяха слели в едно чисто и топло чувство към човек който я бе докоснал и променил...
Понякога по пътя ни ние срещаме хора които променят гледните ни точки, начина ни на мислене, и разтърсват коренно живота ни, и благодарение на тях изживяваме метаморфоза, случва ни се не просто промяна, а еволюция в градивен план. Много пъти философски е анализирала неговото положително въздействие върху нея и най-честият отговор до който стигаше бе, че може би причината за да попадне в менторски плен и да бъде завладяна от обаянието на притегателната му сила е това че се влюби в него. Така е, ние се влюбваме и тази наша любов става вълшебната ни пръчка чрез която трансформираме физически и психически себе си в положителен аспект и вече никога не сме такива каквито сме били до сега... Имаше някакви магически привкусици във всичко случващо се между тях, начина по който магнетизма му успяваше да извлече най-доброто от нея, стимулирайки проявата на неподозирани скрити до тогава способности в характера й, които тя проявяваше с ентусиазъм в живота си и мобилизирано го изграждаше градивно. Задаваше си понякога въпроса: -Какви ли чудеса щеше да сътвори в живота си, ако той присъстваше постоянно в него? Ако?!
Но... той идваше и си отиваше, и така до следващият път когато тя щеше да има потребност от енергетика който й даваше, за да се зареди психически и да продължи напред и нагоре, но без него...
Последният път когато се бяха видяли, говориха дълго и продължително, часовете се нижеха в мотивиращи разговори, накрая го остави да говори само той, обичаше да слуша как ораторства въздействайки й като лектор който докосваше приоритетите в живота й. Слуша го в продължение на часове, и беше почти готова да се съгласи за съвместните планове които той правеше, но вместо това му каза: "Между нас ще се случи нещо много хубаво, но не сега а когато сме готови за това"... и за сетен път се разминаха. Защо го отблъсна от пътя си - защото така го чувстваше, знаеше че не сега е времето за тях двамата. Или може би искаше да запази за по дълго образа на идеала който си бе изградила в представите си, страхувайки се да не го срине или пък защото някъде вътре дълбоко, дълбоко интуицията и нашепваше тихичко че те двамата взаимно един за друг като две прекалено еднакви силни личности бяха фатални и опасни...
Обичаше да го обича, по своят си начин, но само това... и като че ли то и бе достатъчно... Понякога когато си спомняше за него си казваше: Това че го обичам не значи нищо, няма нищо общо със всичко останало в моят свят и затваряше страницата от мисли за него до следващият път, а такъв щеше винаги да има...
"Между нас ще се случи нещо много хубаво, но не сега а когато сме готови за това", а може би това нещо се беше вече случило, но ние пропуснахме възможността да го изживеем?! - с това завърши мислите си поклащайки със съжаление глава, натисна "изход" от падащото меню в профила си и излезе от Facebook.
/копирайте и разпространявайте само като посочите автора и поставите линк към този сайт/