откъс от книгата: "Оранжеви писаници"
На морският плаж, тогава когато слънцето наближаваше залеза си, бе изключително красиво. Оранжево наситените лъчи огряваха кехлибарено цялата морска шир, отразявайки се в нея като в огледало, и разпръскваха лъчите си като отблясъци навсякъде в пространството. Тази гледка в дует с шума на морските вълни разбиващи се в пясъчния бряг и действаше вдъхновяващо, релаксиращо и спокойно. Седеше върху пясъка отправила поглед в далечината, там където морето и небето се сливаха в едно, връщайки мислите си тук на същото място преди година и изживявайки вътрешно всичко отново.
Вървяха заедно хванати за ръце по топлия пясък на морският плаж, водата докосваше и разхлаждаше периодично босите им крака, бяха сами, късната вечер изгонила летовниците бе приютила техните сърца. Чувстваха приятният вятър който галеше масажирайки лицата им. Оранжевият залез и шума на вълните, обгърнали ги чрез своята любовна поезия насърчаваше одухотворено и романтично мислите им към летеж във висините. До тях достигаше гласа на чайките, който също ги подканяше да разтворят свободно любовта си и да "полетят".
-Обичам те!!! Знаеш го нали?! -Притегли нежно тялото й, прегръщайки я плътно до себе си той.
Тя се обърна към него с лека усмивка и се взря в лицето му "Виждам го в очите ти!!!" , прошепна влюбено докато нежно се гушкаше в мускулестото му тяло, потапяйки се в очите му, които проблясваха с цвета на синьото небе и море.
-Ти си най-хубавото нещо което ми се е случвало, зная че можем да бъдем много щастливи. -Наведе се той с тези думи към нея, преметна кичур коса от челото й, и я целуна по устните. Но тя не отвърна на целувката му, а зарея замислен поглед зад гърба му, над морската шир, далече в тазвечерното оранжево небе. В момента водеше вътрешна борба със себе си, днес бе решила да му каже че ще се разделят, а все още не и се искаше да го направи, защото изпитваше чувства към него, всяко негово докосване и действаше влудяващо, предизвиквайки пърхане на "пеперуди" в корема й , а това определено и харесваше.
Ако можеше, но не може!!! Имаше такива ситуации в живота на всички ни, в които си повтаряме тези думи, и колкото и да ни се искат някой неща да ни се случат е по разумно да не се случват за наше и за чуждо добро. Понякога се налагаше да правим жертви в името на щастието на хората които обичаме. И сега беше нейният Дан-да даде своята такава жертва.
И какво да му каже се питаше тя докато гледаше красивият залез оглеждащ се в прозрачната морска шир: -Разделям се с теб защото те обичам и искам да бъдеш щастлив,... не само сега, но и в бъдеще.
Той щеше да страда, познаваше и себе си, знаеше че и тя самата ще страда после дълго, продължително, болезнено...
Любовта бе пламнала между тях, но се бяха срещнали в неподходящ момент в преражданията си-ако имаше такива разбира се. Тя бе с 12 години по голяма от него, минала през всичко това което на него тепърва му предстоеше, като дом, семейство, деца. А той искаше точно тези неща, Тук и Сега, предлагайки й ги на нея. Не й беше необходимо дълго да мисли за да вземе решението да се разделят, знаеше че е по-разумно да го направят по-рано, преди съвсем да задълбочат чувствата си и после раздялата им да бъде още по болезнена. Самонавиваше се като си казваше: -Разбирам да бях на 32 ,той на 20. -Да, пред нас щеше да има много хубави години, които можехме да ги направим съвместни, но аз съм на 42, ако ще останем заедно всички ще страдаме в бъдеще, той, аз, детето ни което ще създадем... не мога да избягам от старостта, сега не се вижда че съм толкова по възрастна от него, но след 10 години, тогава когато той ще бъде в разцвета на мъжествеността си и ботокс в лицето ми няма да ме спаси, разликата в годините доста вече ще личи... И предрече края още в началото.
Някога възприемано като странно дори недопустимо, днес бе съвсем нормално по-възрастна жена да има връзка с млад мъж, но такава връзка можеше да просперира само тогава когато и двамата много добре знаят какво искат и какво могат да дадат на партньора си. Тя бе реалистично наясно, че любовта им още в зародиш е обречена на провал, знаеше че не тя е подходящата жена която трябва да сподели живота си с него, той се нуждаеше от млада партньорка която да му предложи това което тя не можеше, а именно брак.
И тогава разбра, че любовта може да бъде толкова благородна, че да се жертва в името на щастието на другия.
Тръгвам си , защото те обичам!!! Това тя бе решила да му каже...
Слънцето сънено се отдалечаваше в оранжавият хоризонт, погледът й поглъщаше жадно запечатвайки завинаги в нея красивата гледка, спомен който тя винаги след това щеше да свързва с него. Последният ден от лятната им ваканция бавно вървеше към нощта, толкова бавно, всякаш и той умишлено не искаше да си отиде, знаейки какво щеше да отнесе със себе си-една непреживяна любов.
Да обичаш благородно, значи да си готов да саможертваш чувствата си в името на доброто на любимият си... Това тя си мислеше когато един глас я върна от спомените й.
-Хей, отдавна ли ме чакаш? -Подавайки й бутилка студен чай и сядайки до нея в мокрия пясък се усмихнаха към нея оранжево-кафявите очи на приятеля й. -За какво се беше замислила?
-Бях се отнесла в спомени от преди една година за една Благородна любов. -Отпивайки жадно от изпотената бутилка му отговори тя. Няколко капчици от течността се разляха по брадичката й, които притежателят на странните очи ги избърса.
-А нашата любов каква е?
-Нашата е безпрекословна, тя е вечна, знаеш че ние с теб сме обречени да бъдем заедно.
-Да, аз ще си отивам и ще се връщаш в живота ти, както и ти, без условия.
-С още по-затвърдени чувства един към друг ( продължи думите му тя).
-Сравнявани с несполучливите ни опити да създадем връзки в промеждутъците когато не сме заедно. -Усмихна й се той и я прегърна.
Седяха прегърнати един до друг върху ситният пясък, отправили поглед към далечината. Тя беше чувствителна, повече от нормалното, като крехко глухарче разпръскано дори от лекия полъх на вятъра бе нейната нежна женска душа. И ако този мъж който в момента я беше прегърнал, го нямаше в живота й тогава когато тя най-много имаше нужда от него, семенцата на глухарчето като бяли чадърчета щяха да литнат и да се разпръснат във въздуха...
/копирайте и разпространявайте само като посочите автора и поставите линк към този сайт/