текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
откъс от книгата: Шепотът на душата ти

     Аз съм душата ти, днес  ще ти говоря за случайте когато на Теб не ти се говори- когато се затваряш в себе си, когато предпочиташ уюта на самотата и отхвърляш шума на света около теб. 
     Случва ти се често-в забързаното ежедневие което водиш точно тези са твоите минутки релакс и отмора, но... се питаш дали е нормално това, дали не е депресия която е обсебила дните ти и дали случващото не е проблем с който трябва да се справиш?!  Не се страхувай когато си в тези периоди, не бъди объркан в тях, не търси анти лекарство в заместители които само още повече ще те отчуждят от действителността навън. Знаеш ли мечтите започват точно от този твой измислен свят в който ти се затваряш - там с твоето съзнание ти първо мислиш за нещата като ги посяваш в главата си, създаваш ги като идей и накрая ги сътворяш трансформирайки ги в живота си. Другите които не го преживяват го наричат измислен свят, но това не е правилният епитет за него, защото аз и ти знаем че той не е измислен- а истински, в него ти човече си такъв какъвто си, без задръжки, без маски- специално направени за да се харесат на любимите ти хора, без театри и желание да бъдеш най-добрият актьор притежаващ широко АМПЛОА и без старание да си изиграеш ролята достатъчно добре за да събереш най-много овации и аплодисменти от публиката. В този свят -вълшебен-който си си създал се чувстваш добре,  можеш да бъдеш отворена книга и смело да разлистваш голотата на страниците си живот, без да се страхуваш че така откривайки се някой може дори и между редовете да чете от твоята душевност. Казват ти че не е редно да си създаваш такъв свят, че така съзнателно бягаш от проблемите си,  че трябва да бъдеш по-отворен към другите- допускайки ги до себе си... но понякога просто не ти се говори и ти се иска да останеш насаме със себе си-в тишината, в празнотата, където може да се отпуснеш и да дадеш път на въображението си за да създаш шедьоврите които ще материализираш по-късно в живота си. Аз и ти знаем че това е начина чрез който се създават велики дела, това е метода с който намираш бързите отговори за всичките си зададени въпроси."Тихо затварям очи и откривам отговора в себе си-беше го забравил" - и всъщност не ти е нужно да го помниш, защото несъзнателно го прилагаш, нали ?     Казват че в тишината ще чуеш себе си, но ти знаеш че там можеш и още много неща да намериш -частици отражение от всичко в теб и около теб-откриваш храната, кафетата, цигарите, колата, професията, приятелите, любимите, секса... чуваш времето как тиктака забързано, кучето което лае навън, разговорите на съседите, всичките видове туптене на сърцето си които си преживял, дори ти се струва че долавяш шума от микроскопичните феерични телца материя носещи се във въздуха... и всичкото това бръмчене ти харесва, защото то е направено от твоите познати ноти живот и ти позитивно отпускаш в тях - мислите са те оставили на мира-само музиката сътворена от твоето огледално АЗ звучи в ушите ти.
     Толкова много свикна да се чувстваш конфортно в този измислен свят че понякога не се усещаш как пропускаш половината филм отнесен в него или пък шофираш и не  усещаш как километри си изминал с колата си за един миг в несъзнаваното-съзнавано себе си, случва ти се също все по-често някой да говори с теб и ти накрая на разговора да кимнеш утвърдително с глава неспомняйки си естеството на диалога... и знаеш ли тези неща са качеството концентарция което си придобил да се застопоряваш в себе си непозволявайки на външните дразнители да бонбандират сивите ти клетки.
     И накрая само ще кажа -живеей живота с широко затворени очи в тишината и в себе си - в това няма нищо лошо-повярвай ми така ще се освободиш от разбърканите си мисли които ти причиняват стрес.
    А ако ти си изключение и нямаш този навик да притихваш в самотата си и виждаш че на някой не му се говори с теб-не му се сърди, просто е решил да останe малко със себе си, не че не мисли за теб, ти знаеш че мисли.
    
17.02.2013 / 01:55 

текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/копирайте само като посочите автора и поставите линк към този сайт/

текст:Албена Андонова-А.С.А.
от книгата: Шепотът на душата ти

     Иска ти се да останеш в сърцето, там където само ударите му можеш да чуеш, и в това туптене да откриеш себе си. Да приседнеш където съзнанието и същността ти сляли се с пулсиращата ритмична вибрация ще оставят ума ти навън, и ти без потребност да говориш ще надникнеш навътре още по дълбоко в несъзнаването, за да откриеш отговорите на въпросите които въобще не си задавал.
     Иска ти се да не се отъждествяваш с мислите си, само да наблюдаваш  с отворените очи на душата си, думите също да липсват, само това туп, туп, туп... на сърцето ти да го има, а между отмерените му удари да събираш разпилените си парченца живот, с убедеността че след това всяко едно от тях ще пасне на точното място...  това на което ти го поставиш...
       Имаше време когато ти се искаше да можеш да медитираш, така както другите-можещите го правят, но мнителността ти че това тяхно действено състояние е само плод на илюзията те отказа. Каза си: -Лесно е умът да те излъже че си мидитирал след като с часове си се взирал в пламтящият огън на свеща, крастосал седнал крака като йогин и повтарял великото Ом, Ом... Твоята философия за Навътре във себе си бе друга, ти нямаше нужда от постулати като пози и терминологии за начина по който да погледнеш там където се намираше твоят Виш Аз, защото имаше вглъбяването си, то се проявяваше чрез различни изразни средства в живота ти, изявяваше се чрез докосването ти до красотата на природа, чрез отдаването ти с любов на делата ти, на хобитата ти, заниманията ти, дори и на страстта ти в работата ти, умееше да ги забъркваш с тишината и правеше страхотен медитативен коктейл който като вълшебен енергетик те изтласкваше левитирайки във високото. Това беше твоят си начин на медитация и ти бе самодостатъчен.
     Твоето вглъбяване, притихването ти в мястото където само чуваше ударите на сърцето си като мантра бе пътешествието ти навътре в себе си, твоето духовното и философско съзерцание и просветление.     
     Искаше ти се сега да направиш точно това, да притихнеш там отново, подпрял глава уморено от материалният си свят, да се отнесеш във своето Аз, под релаксиращата мелодия на сърцето си... и знаеш ли, мисля че друго не ти трябва в момента.

текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/копирайте само като поставите линк към този сайт и посочите автора/

автор: Албена Андонова-А.С.А.
от книгата: Шепотът на душата ти

     Погледна днес облаците, нямаше как да пренебрегнеш тяхната красота, приказно сини, обагрени с ефирен и лек бял памук, те не оставиха равнодушни взора ти. 
     Обичаш ги, защото умеят да те оставят насаме със себе си, спускат вълшебната си стълба към теб и ти се изкачваш там сред тях, в нищото, далече от мислите в главата ти, от делничният ден, от хората в него. Конфортно ти е там във високото сред тази поезия на природата, пухкавите големи бяли топки успяват  да те застопорят в своят свят достъпен само за мечтатели, където няма невъзможни неща, и полета на душата е освободен.
     Вдъхновяващи, магнетично привличащи копнежа ти към полет, имащи силата да те тласкат към състояние "духовно извисен" над земното, материалното, обикновеното, посредственото... тяхната красота прочиства наслоеният непотребен и ненужен прах полепил се върху сивите ти клетки и ти действа антистресово и антидепресивно. Лекуващата им терапия ти е достатъчна да те зареди с глътка свеж оптимизъм и да те енергезира за целият ден. Обаянието им ти въздейства върху сетивата ти и те прави щастлив и удовлетворен от живота. 
И тук стигаме до извода, колко малко му трябва на човек за да се почувства по-добре, само да вдигне нагоре глава към небето и да не бъде сляп към красотата му. Тогава когато усети болка стягаща в сърцето си, опустошителна празнота в живота си, тогава когато бодливите храсти на съдбата се врежат жестоко в него, тогава когато страданието се превърне в сълзи и невярата разперила мрежата си го задуши... тогава е достатъчен един поглед към небесата за да го възроди окъпвайки в светлина...
     Но, не исках тази вечер да ти говоря за неща които вече знаеш, исках само да те поздравя за това че гледаш света през широко отворените очи на душата си.

текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/копирайте само като посочите автора и поставите линк към този сайт/

автор: Албена Андонова-А.С.А
от книгата: Шепотът на душата ти

     Времето което си е отишло-само за него трябва да съжаляваш, защото то е единственото което не можеш да върнеш отново. Другото в живота което си загубил е възвратимо: пари, приятели, любви и всичко за което си помислиш можеш отново да спечелиш и да имаш, но времето отмерено в миговете твой дихания щом отмине се превръща като илюзорен мираж, знаеш че го е имало, спомняш си за моментите изживяни в него, но не можеш никога отново да протегнеш ръка и да се потопиш в него.
     Времето, неоцененото от теб ще чакаш да стане оценено едва тогава когато си на прага на смъртта ли, те питам аз?!
     Когато си в немощно и старо тяло в самотната компания на спомените си за отминалото време и размислите си за него, едва тогава ли ще прозреш истината че си си пропилял живота и си пропуснал възможността да изживееш един смислен живот. Не искам сега да ти разказвам приказки за загубените дни, за детството ти, за юношеството ти, за 20-те ти години, за 30-те ти години и т.н. искам да акцентирам вниманието ти на героя който във всяка от тези възраст е един и същ-това си ти, неостаряващ, с душа на младенец, и сила на левент... 
Не казвай никога че вече е късно, няма късно за промяна и за ново начало, във всяка възраст можеш да започнеш осъзнато да твориш житейският си път си и да изживяваш смислено тик-таканията на времето ти живот. Това което е минало, то ще остане там в миналото ти, но не пропускай сегашните си минути и часове и следващите си дни и години в безцелно живуркане. Времето то е нещото което никога не можеш да върнеш отново, за това го цени и му отделяй необходимата важност, за да не съжаляваш някога за неща които не си направил, думи които не си казал и дела които не си сътворил. 
Да не съжаляваш, че напразно си живял.

текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/копирайте и разпространявайте само като посочите автора и поставите линк към този сайт/

автор: Албена Андонова-А.С.А.
от книгата: Шепотът на вътрешния ти глас

      Сеута, суета, суета... 
     Ех, тази вманиачена склонност към тези суетни безсмислени неща на повечето хора около теб. Това цялото тяхно тщестлавие, снобизъм, самовлюбеност и превзетост вече ти действат алергично, парадирането им за величие, красота, умност ти изглежда толкова дребно, малоценно и пусто. Иска ти се да ги стреснеш, за да отворят очите си и да погледнат истинският си образ в огледалото, който е хиляди пъти по-добър от лъжливият,  но те предпочитат през времето което нямат какво да правят просто да си хубавеят и величаят суетейки се пред отражението на външният си измамен блясък. Идеализират себе си и с болният си мозък търсят свои идолопоклонници, които с почит и слава да подтвърдят звездоманията им. И странното е, че намират... Там има в тълпата хора които живеят точно заради това, да бъдат под блясъка на другите и да ласкаят... но за тях ще ти говоря някой друг път...
     Казваш си, хубаво е човек да вярва в собствените си възможности, в това няма нищо лошо, дори би трябвало да е задължително за всички ни, но вярата в себе си няма нищо общо с тщестлавието и нарцисизмът пропил се в категорията хора които са лишили дните си от смисъл. Дребните им амбиции, тази безцелна тяхна надпревара за блесване пред другите, егоцентричността им ти напомнят жалко на гръцкият мит за Нарцис, който се влюбил в отражението си във водата. 
     Прекрасно е човек да обича себе си и да се грижи добре за себе си, но би трябвало да даде малко от любовта и грижите си и на другите, точно по-това може да се даде правилна охарактеризираща оценка наистина колко той струва.  Себе идеализацията в жизненият цикъл на човека е задължителен, но критерият за нея не е егосуетата която ще бъде парадирана рекламирано, делата са тези които ще дадат точна характеристика на качествата които притежаваме, те ще са знаменателя по който другите ще ни ценят и определят като Хора, с главно Х.
     Суета, суета, суета... де да можеше да вземеш гъба с вода и като в ученическият си период да я изтриеш като тебешир върху дъска. Де, да можеше... А, ако можеше си казваш колко би бил по-хубав света.
     Иска ти се да им обясниш на тези суетните, че не е важно бройката на хората които ще те оценят в живота ти, важно е ти дали уважаваш себе си и дали ти самият цениш достатъчно своето АЗ. И още да им кажеш, че ако искаш да се изявяваш пред някого, нека този някого бъдеш ти самият, доказвай се на себе си, изненадвай себе си със всички свой способности, неподозирани умения и таланти, а когато достигнеш до момента когато си удовлетворен от всичките качества които си придобил вървейки по своят жизнен път и изпиташ най-върховният екзистенциалнен и истински момент от гордостта и преклонение към себе си и силата която носиш, ще разбереш за какво ти говоря.

текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/копирайте само като посочите автора и поставите линк към този сайт/

автор: Албена Андонова-А.С.А.
от книгата: Шепотът на душата ти

     Започна все по-трудно сутрин да ставаш от леглото, иска ти се да полежиш още няколко минутки, още няколко... и още...и така протакваш началото на новият ден. Правиш го не защото ти се спи, а защото не ти се сблъсква за ента степен с въртележката от еднообразието на живота който водиш. Рутината вече бавно и несъзнателно те убива, целият този банален цикъл-работа, в къщи, работа, отново в къщи е затегнал обсебваща примка на врата ти, понякога се самозаблуждаваш че потапяйки се в интернет пространството и подарявайки си някоя порция мними взаимоотношения и различни развлечения чрез Google отхлабваш възела й, но... сутрин когато трябва да раздвижиш физическото си и ментално тяло разбираш че то вече е започнало да атрофира от  скучното ти вече всекидневие пропило с отекчителност, скучност и монотонност делничността ти. 
     Лежиш в леглото и не ти се става, цялата тази известна ти до най-малък детайл матрица на реалността ти не те привлича, лошото е че не можеш и да избягаш от материалният си свят в приказното царство на сънищата си, защото престана да сънуваш вече. Въздишаш прозявайки се, протягаш болезнено раменете си, вдигаш тялото си от мекият матрак и флегматично нахлузваш едната чехла, другата... ах как не ти се правят отново същите крачки като вчерашните... още преди деня да е свършил знаеш как ще отмине, латерната от образи и действия е толкова еднаква всеки път в делничният ти свят, дори хората с които комуникираш в него не се променят, и те като теб са зациклили в монотонността си не задавайки си въпроса как да избягат от нея.
Отегчителност, прозаичност, скучност, досадност вибрират на една честота еднозвучно и еднотонно в деня ти, на теб тази мелодия не ти се нрави, тя не гали слуха ти, за това всяка сутрин не ти се потапя отново в нея, иска ти се да избегнеш разочарованието си и да застопориш проявяващото се вече недоволство в теб. Защото знаеш че недоволството може да бъде пагубно, ако сгрешиш и потърсиш причината му извън себе си, тогава може да станеш недоволен от хората, от природата, от животинският свят, от живота като цяло, после може да прехвърлиш недоволството си върху себе си и да се самоунищожиш неудовлетворен от еднообразният си живот.
     Ти имаш друг поглед на нещата, искаш да намериш смисъл и разумност в деня си, искаш сутрин рано изгряващото слънце да ти предвещава нови емоции, нови чувства и мисли, искаш да вършиш ежедневните си дела с любов, желание, отдаденост, искаш да бъдеш изпълнен с енергия и когато будилникът ти те събужда сутрин да скачаш с жизненост от леглото си. Можеш да го направиш, и е толкова просто и лесно, трябва само да премахнеш еднообразието си в живота си, не ти харесва тази работа-смени я, не искаш да контактуваш с тези хора-намери си нови приятели... съобразявай се със своите желания и бъди по-смел във взимането на решения, те ще те доведат до един по-хубав свят за теб, в който ще  Дишам свободно и с пълни гърди!!!

текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/копирайте и разпространявайте само като поставите линк към този сайт и посочите автора/

автор: Албена Андонова
от книгата: Шепотът на душата ти

    Все повече започна да не се доверяваш на хората.  Умори се да използваш елемента хазарт в взаимоотношенията си с другите, стана ти по-трудно да откриваш коя е нефалшивата карта в лицето на човека срещу теб,  прииска ти се предварително да се предпазваш, защото всичките болезнени удари които получи по себе си от предателството и злоупотребата с приятелството ти в съзнателният си живот, все още те наболяват наранявайки те. Каза си не искам вече да плащам толкова скъпа цена за доверието си и се затвори в себе си.
     Колко точна е поговорката че "Доверието е като огледало, ако се счупи може да го залепиш и поправиш, но пукнатините остават завинаги". А такива пукнатити от приятели цяла канара в живота ти, понякога дори ти е трудно да я преминеш за да стигнеш до равното поле, там където искреността и истиността в душите на хората пребивават.
     Когато беше дете си мечтаеше за свят изпълнен с приятели, порасна и се оказа че приятелите които наистина си струваха изброяваха едва пръстите на едната ти ръка. Защо се оказа така? Защото твоите изисквания бяха повече от посредствените, искаше ти се това което даваш и да получаваш, а ти даваше винаги прекалено много, в замяна отсреща не ти бе отговаряно със същото. В началото не ти правеше впечатление, какво пък, една лъжа, една интрига, едно предателство... но, когато последваха низ от такива и то не от един човек ти се поспря и си каза, хей, човече докога ще се доверяваш така, и се затвори, затвори душата си за пред другите. Това чупливо понятие доверието си остана табу в човешките ти взаимоотношения, сваляше одеждата му едва след много изпитания на които подлагаше тестваните, изпита на който взимаха само малцина от тях. И така и до днес, все по-трудно се доверяваш, но това не те накара да засилиш мнителността и съмнението си в хората които те заобикалят, защо ми е да го правия погубвайки се - осъзна. Мнителната подозрителност е равнозначна на доброволна самоубийствена ранимост, тя може да те накара да не се доверяваш дори и на тези които са доборнамерени и приятелски настроени към теб, и да ти внушава че същите имат негативни намерения към теб. Ти от това нямаш нужда-за това го игнорира. При теб недоверието не е страх от измамата, ти си отворен за общуване,  за теб не всеки е потенциален измамник, защото все още вярваш в доброто, твоето точно определение на недоверие е самосъжалението ти към индивида който е предизвикал това състояние в теб, съжаляваш човека който се е превърнал в губещият, жалкият, загубилият се в пошлост, фалш и лицемерие измамник...
     Разбра, че философията на живота е всъщност доверието в себе си, което е една безконечна сила, то се изразява и във вярата в себе си, която може да те издигне над дребните битувизми и да те изведе до място където няма да ти бъде необходимо да се занимаваш с притворството на маскараденият бал на фалшивите маски с които се сблъскваш във външният свят. Доверието в себе си е мостът който свързва душата ти с матералната действителност, вътрешното ти доверие е ключа към твоите творчески възможности и неподозирани умения, към спокойствието на духа ти, прага между съзнателното и несъзнателното ти. Това ти доверие е любовта ти, приятелството ти, отвореността ти към другите, то е свободата ти да бъдеш ТИ, имаш ли го ще отпадне потребността ти да търсиш доверие извън себе си, във външният ти свят, там където то винаги е поставено на кантар.
     ...Все повече започна да се доверяваш в себе !!! А какво по-хубаво от това.

текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/копирайте и разпространявайте само като поставите линк към сайта и посочите автора/

автор: Албена Андонова-А.С.А.
от книгата: Шепотът на душата

     Волята ти, която те самоопределя като човека който си, толкова много те учудва, нали ?! Нейното силно действие като мотивационен бумеранг който връхлита върху всичко изпречило се срещу теб, умението му да преодолява вътрешните и външните ти препиятствия чрез летежа си описващ сложната крива при който се връща отново при теб, и способността му като магнит да привлича със себе си всички съществуващи положителни и силни качества с които да те обогатява, винаги те е изумявало. 
     На този изключителен бумеранг му трябват единствено цели за да се проявява и твоята жизнена душа която е готова да взима смело решения относно взаймоотношенията между човека който си и средата в която живееш.
     Ще ти прошепна тихо в ухото ти една тайна, има ли ги целите, волята триумфира в своя апогей на своята слава и тогава ще има постигнати върхове, величие, лаври, победи...
      Има ли ги целите в живота ще дойде наравно с волята ти и себепознанието, което ще прояви вярата в себе си, постоянството, търпението, креативността, усърдието и успеваемостта... в теб. Силата на волята е несломимият ти човешки дух, за който винаги има утре ...на него се крепи целият ти живот, той е една от основните философии, тя е твоето предимство пред неизвестността. 
     Волята изненадва с въздействащата си сила върху теб, всякаш че е твой приятел който те подпутва в трудният момент точно преди да се откажеш и ти казва продължи напред-ще успееш, волята е тази която никога няма да се откаже от теб, тогава когато всички си мислиш че са те изоставили и че целият свят е против теб, тя е тази която ще върви до рамото ти и ще го подкрепя. На волята не и трябват убеждения, молби, думи... тя е част от теб, от твоята същност, ти постоянно я носиш в себе си и можеш винаги да и се довериш, тя няма да те предаде, да те подлъже, да те поведе в неправилната посока, за това я прегърни и и се довери, вървите ли редом един до друг с нея ще имаш най-силният мотивационен бумеранг. Бумерангът на положителните качества!!!

 

текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/копирайте само като поставите линк към този сайт и посочите автора/

автор: Албена Андонова - А.С.А.
от книгата: Шепотът на душата

     Толкова са различни някой от теб че понякога те плашат объркващо. Не говоря за цвета на очите, косата и кожата им, техните характери които като рояк пчели препълнели целият този хаус-свят жужат наоколо ти, те карат вцепенено да стоиш понякога като алергичен пред тях. Никак си не можа да свикнеш с целият този гняв, лицемерие, притворство, фалш, интриганство, злоба и гняв който срещна, искаше ти се да можеш да промениш нещата, но как се променя другият ако сам той не поиска, си казваш и безпомощно повдигаш рамене... Въпрос на избор някой казва, човек сам избирал какъв да бъде, добър или лош. Добре, питаш се, каква е привилегията да избереш да бъдеш лош и зъл, това не те ли прави посредствен човек, нежелан, неуважаван, нехаресван, би трябвало съвсем да е неинтелигентно че да следваш този път... и така се главоблъскаш върху простотията на хората с малки души, както ти ги наричаш. Казваш си колко тъжна и жалка е тяхната история, представяш си че тази малка, малка, много мъничка душа никога не се е докосвала до истинската същност на живота. Душица която не е преживяла екзистенциално нито веднъж всички тези моменти които са  карали да ти спира дъха, Съжаляваш тази мъничка душица, че нито веднъж не се е възхищавала на цялата тази природна красота в четирите сезона която те е омайвала в захлас. Пролет, лято, есен, зима -всеки един от тях красив, по красив  не отстъпва на другия по уникалност, величие, и божественост в палитрата от цветови детайли които носи в себе си. Въздишаш от съжаление при мисълта, че тази мъничка душа нито веднъж не се е докосвала до магията на небето, залеза, изгрева които със своите оранжево червени нюанси са ти действали зареждащо, позитивно, облагородяващо, пречистващо, и са те карали да поспираш пред тях в състояние на Нирвана, застопорявали са те в мига между две дихания, там където празнотата на необяснимото нищо те е препълвала с истинност от откровения... Ами небето през нощта обсипано със звезди, само ти е достатъчно да го визуализираш за да промълвиш със съжаление  Боже колко много са изпуснали. Всичките тези звезди които сипят неземна красота те карат да мечтаеш, да бъдеш над земното, обикновеното, посредственото, те те сливат с Всемира и те правят част от безкрайният Космос и ти се чувстваш значим, велик, част от Бога... Прехвърляш мислите си върху синьото небе, облаците от памук и се връщаш усмихнато в детството си когато си искал да имаш стълба с която да стигнеш до небето и да си построиш къщичка сред тях. Усмихваш се, колко пъти гонеше ти тези облаци и като порасна, ами колко хубаво е да лежиш върху зелената морава и да си отправил поглед в тях ...Ей, че хубаво си казваш при спомена за което и връщаш мислите си върху темата за малките души, жалко за тях,  всичко изредено до сега е толкова далечно от техният вътрешен свят. Да, тъжно и за капките дъжд, как само обичаш да мокрят лицето ти, косите ти, да чуваш как барабанят по земята; ами за морето и шума на вълните; растенията; царството на животните; полета на птиците... и още толкова много неща...
     Иска ти се да изкрещиш, толкова силно, че всички тези малки души да те чуят и осъзнати да отворят очи към заобикалящият ги свят, да прозрят че те са част от него и да го заобичат... но... това е твоят свят, тяхният уви е друг. Те не се заглеждат в тревичките и в пчеличките, цветята също не ги впечатляват, небето-то също не съществува и то просто защото никога не вдигат глава към него, морето и шума на прибоя го свързват с бира и порция пържена цаца, величието на планината едва ли някога ще бъде докосната от тях... 
     Те живуркат в свят изпълнен от дневните си дажби негативизъм към всичко и всеки дори и към себе си, те нямат утре, живеят от ден за ден, вегетатират, деградират не само физически, но и душевно, и като че ли това им харесва, за тях ти си ненаред, ти си лудия и странният, не те. Но различни хора, различни нрави, хубаво е че подобните се привличат, ти си обграден от типажи като теб, носещи доброто, позитивното, чувственото, истинското в себе си, те са обкражени от себеподобни самоизяждащи се един друг в слепотата си. Не ти трябва да се адаптираш към тях, просто ги остави да си живуркат по своят си начин, щом им допада, може би някога, някъде те ще получат просветление и ще прогледнат. Може би !!!

текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/копирайте и разпространявайте като оставите линк към този сайт и посочите автора/

автор: Албена Андонова-А.С.А.
от книгата: Шепотът на душата

     Все търсиме най-лесните пътища, без съпротивление, без лабиринти, равни и гладки, не транливи, и винаги във вярната посока. Все искаме винаги да знаем финала, още преди да сме започнали началото и ако може времевият път между тях да бъде до максимум съкратен. Тази сигурност всякаш че е нашето мото превърнало се във фикс идея на времето в което живеем, когато сме наясно с нещата си мислим че сме по-спокойни, и се заблуждаваме че ще бъдем по-щастливи. Казваме си: Защо трябва по трудният начин, като може по-лесният и флегматично си изтягаме тялото на шезлонга-живот. Но той живота не мисли като нас, дава ни най-трудните изпитания, най-болезнените душевни болки, най- неутъпканите и непроходими пътеки по които ние за да вървим трябва да  дадем всичко от себе си за да си поправим път ... А предела на физическите и душевните ни възможности се оказва неограничен и винаги ни учудва, разбираме че можем още, и още... няма умора, няма страдание, няма препиятствие, няма нещо или някой който е в силите ни да ни спре, има винаги напред. Странно е, но е така, дори тогава когато агонията на неволите ни е сложила примка на врата ни, ние пак намираме някакъв живец в нас който ни повдига внимателно и нежно, премества единият ни крак, после другият, подхваща ни под ръка, подпира ни, подбутва ни, за да продължим...Понякога поглеждаме ръцете си-напукани и захабени, лицето си набраздено с отпечатъка на опитностите ни, тялото изтощено от работохоличното му третиране през годините, косата ни и тя нашарила се с бялата боя на старостта и ни се иска да поспрем и да поутихнем, но онзи пламък в очите ни който все още ярко блести и озарява всичко обливайки ни с магическа младешка енергия ни подава ръка за да продължим пак напред с младешки дух и плам. Напред към следващия ни урок, изпитание, опитност... И ние докоснати от Бог, защото за да ни даде той толкова неволи значи ни обича, устремено вървим към следващите си победи. Такъв е живота ни, така е устроен, няма лесно, няма безпроблемно, но и няма невъзможно, това последното ние трябва да го разберем. Няма лесен път до мястото което си струва да стигнеш, тази фраза е толкова вярна и точна, нали?!
Душата не чувства вина, че се е лутала, че се е губила, че е търсила, за нея няма значение колко дни в тиктакането на часовника ни живот са минали, тя не брой колко залези са се сменили с изгреви, колко пъти сме се връщали по един и същи път, за да го извървим отново и отново до тогава докато не разберем защо точно по него вървим...Душата ни не се нуждае от сложни терминологии и обяснения , тя си е само вечна душа, много обикновено и просто и същевременно изключително необяснимо с ограниченията на нашите думи и мисъл когато става въпрос за нещо толкова трансцедентално, но всъщност на кой му е нужно да знае това което не е необходимо да знае, важното е че тя е там вътре в нас и аз я чувствам и ти тогава когато ни шепти. А тя шепти да бъдем търсещи на незнайното, любопитни към новото, непримирими към тривиалното и клишираното, да се стремим винаги към истините на живота, но не тези които ни се дават на готово, а да създадем наши истини, тези изживяни, преживани, изпитани, усетени от самите нас. Душата е философ, тя ни подтиква да изучаваме философията за живота, стреми ни към изучаването й и нейното  тълкуване въз основа личното ни гледище придобито от житейският ни път-този не лесният по който винаги вървим и се лутаме. Но тайната е че това е правилният, верният път, ако не бяхме вървяли по него нямаше да ни се разкрият всичките тези сентенции, мъдри мисли и проблясъци в главита ни, които ни направиха по-хора. 

текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/копирайте само като поставите линк към сайта и посочите автора/