автор: Албена Андонова - А.С.А.
от книгата: Шепотът на душата
от книгата: Шепотът на душата
Толкова са различни някой от теб че понякога те плашат объркващо. Не говоря за цвета на очите, косата и кожата им, техните характери които като рояк пчели препълнели целият този хаус-свят жужат наоколо ти, те карат вцепенено да стоиш понякога като алергичен пред тях. Никак си не можа да свикнеш с целият този гняв, лицемерие, притворство, фалш, интриганство, злоба и гняв който срещна, искаше ти се да можеш да промениш нещата, но как се променя другият ако сам той не поиска, си казваш и безпомощно повдигаш рамене... Въпрос на избор някой казва, човек сам избирал какъв да бъде, добър или лош. Добре, питаш се, каква е привилегията да избереш да бъдеш лош и зъл, това не те ли прави посредствен човек, нежелан, неуважаван, нехаресван, би трябвало съвсем да е неинтелигентно че да следваш този път... и така се главоблъскаш върху простотията на хората с малки души, както ти ги наричаш. Казваш си колко тъжна и жалка е тяхната история, представяш си че тази малка, малка, много мъничка душа никога не се е докосвала до истинската същност на живота. Душица която не е преживяла екзистенциално нито веднъж всички тези моменти които са карали да ти спира дъха, Съжаляваш тази мъничка душица, че нито веднъж не се е възхищавала на цялата тази природна красота в четирите сезона която те е омайвала в захлас. Пролет, лято, есен, зима -всеки един от тях красив, по красив не отстъпва на другия по уникалност, величие, и божественост в палитрата от цветови детайли които носи в себе си. Въздишаш от съжаление при мисълта, че тази мъничка душа нито веднъж не се е докосвала до магията на небето, залеза, изгрева които със своите оранжево червени нюанси са ти действали зареждащо, позитивно, облагородяващо, пречистващо, и са те карали да поспираш пред тях в състояние на Нирвана, застопорявали са те в мига между две дихания, там където празнотата на необяснимото нищо те е препълвала с истинност от откровения... Ами небето през нощта обсипано със звезди, само ти е достатъчно да го визуализираш за да промълвиш със съжаление Боже колко много са изпуснали. Всичките тези звезди които сипят неземна красота те карат да мечтаеш, да бъдеш над земното, обикновеното, посредственото, те те сливат с Всемира и те правят част от безкрайният Космос и ти се чувстваш значим, велик, част от Бога... Прехвърляш мислите си върху синьото небе, облаците от памук и се връщаш усмихнато в детството си когато си искал да имаш стълба с която да стигнеш до небето и да си построиш къщичка сред тях. Усмихваш се, колко пъти гонеше ти тези облаци и като порасна, ами колко хубаво е да лежиш върху зелената морава и да си отправил поглед в тях ...Ей, че хубаво си казваш при спомена за което и връщаш мислите си върху темата за малките души, жалко за тях, всичко изредено до сега е толкова далечно от техният вътрешен свят. Да, тъжно и за капките дъжд, как само обичаш да мокрят лицето ти, косите ти, да чуваш как барабанят по земята; ами за морето и шума на вълните; растенията; царството на животните; полета на птиците... и още толкова много неща...
Иска ти се да изкрещиш, толкова силно, че всички тези малки души да те чуят и осъзнати да отворят очи към заобикалящият ги свят, да прозрят че те са част от него и да го заобичат... но... това е твоят свят, тяхният уви е друг. Те не се заглеждат в тревичките и в пчеличките, цветята също не ги впечатляват, небето-то също не съществува и то просто защото никога не вдигат глава към него, морето и шума на прибоя го свързват с бира и порция пържена цаца, величието на планината едва ли някога ще бъде докосната от тях...
Те живуркат в свят изпълнен от дневните си дажби негативизъм към всичко и всеки дори и към себе си, те нямат утре, живеят от ден за ден, вегетатират, деградират не само физически, но и душевно, и като че ли това им харесва, за тях ти си ненаред, ти си лудия и странният, не те. Но различни хора, различни нрави, хубаво е че подобните се привличат, ти си обграден от типажи като теб, носещи доброто, позитивното, чувственото, истинското в себе си, те са обкражени от себеподобни самоизяждащи се един друг в слепотата си. Не ти трябва да се адаптираш към тях, просто ги остави да си живуркат по своят си начин, щом им допада, може би някога, някъде те ще получат просветление и ще прогледнат. Може би !!!
Иска ти се да изкрещиш, толкова силно, че всички тези малки души да те чуят и осъзнати да отворят очи към заобикалящият ги свят, да прозрят че те са част от него и да го заобичат... но... това е твоят свят, тяхният уви е друг. Те не се заглеждат в тревичките и в пчеличките, цветята също не ги впечатляват, небето-то също не съществува и то просто защото никога не вдигат глава към него, морето и шума на прибоя го свързват с бира и порция пържена цаца, величието на планината едва ли някога ще бъде докосната от тях...
Те живуркат в свят изпълнен от дневните си дажби негативизъм към всичко и всеки дори и към себе си, те нямат утре, живеят от ден за ден, вегетатират, деградират не само физически, но и душевно, и като че ли това им харесва, за тях ти си ненаред, ти си лудия и странният, не те. Но различни хора, различни нрави, хубаво е че подобните се привличат, ти си обграден от типажи като теб, носещи доброто, позитивното, чувственото, истинското в себе си, те са обкражени от себеподобни самоизяждащи се един друг в слепотата си. Не ти трябва да се адаптираш към тях, просто ги остави да си живуркат по своят си начин, щом им допада, може би някога, някъде те ще получат просветление и ще прогледнат. Може би !!!
текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/копирайте и разпространявайте като оставите линк към този сайт и посочите автора/
/копирайте и разпространявайте като оставите линк към този сайт и посочите автора/