Автор: Албена Андонова-АСА
За пореден път погледна през заскреженият прозорец. Доближи лицето си до гладката повърхност на студеното стъкло и подпря на него челото си. Затвори очите си. Чувстваше само леденият студ на измръзналото стъкло върху кожата на лицето си.Навън времето контрастираше с нейните чувства и мисли в момента. Зимната мъгла приличаше на сиво наметало на магьосник. Кондензиралата водна пара във вид на микроскопични капки образувала се в еднородна полупрозрачна маса, обсебила цялата природа навън със сивотата си, излъчваше тъга. И в нейната душа бе тъжно и мрачно в момента.
Господи колко си несправедлив… Цялото й същество се бунтуваше срещу приумицата на съдбата да отнеме живота на нейният брат. Ако само можеше нещо да направи, за да промени всичко това, ако само можеше, но не можеше. Тази невъзможност я побъркваше. Безпомощността като стегната примка на шията й, непрекъснато я душеше. И със всеки час се затягаше все по-силно и по-силно върху гърлото й. В последните няколко месеца, в който нейният брат се беше борил с рака, тя бе мислила много, премисляла, анализирала случващото се. До днес цялото й същество бе вярвало в добрият завършек на всичко това. Тя вярваше или може би бе искала да Вярва. И за това сега й бе трудно да приеме този факт, който се случваше. Брат й си отиваше, сега, тук и сега, бяха последните му часове и минути на този свят. Тялото й конвулсивно потрепера от болка при тази мисъл. Тежест и стягане почувства в слънчевият сплит. Психическата болка, се бе разсеяла във всяка фибра на нейното същество и тя я почуства физическа с цялата си сетивност на нервите разположени по цялото й тяло. Погледът й се върна на заспалият мъж върху просторното легло в средата на стаята. Пристъпи към него, той не спеше. Очите му я гледаха. Зениците му, като големи черни диаманти светеха с някаква одухотвореност, която я накара да притихне в тишина и покой. Бунта бушуващ в нейните чувства и мисли бе притъпен, в мир, покой, безмълвие. Случи се един диалог без думи, в спокойствие и тишина между него и нея. Тя разбра, Той бе приел. Опитваше се да надникне зад тези големи, красиви, тъмни очи, които бяха недокоснати от коварната болест, за сметка на тялото драстично обезобразено от загубата на почти цялото си тегло. Искаше й се да знае какво точно той в момента чувства, мисли. Искаше й се да му говори. Но какво да говори. Просто да говори. Държеше ръката му. Изнемощяла, неподвижна, изтъняла само с кости и кожа по себе си, тя все още бе топла. Топла бе! Коленичеше до леглото му и нежно държеше ръката му. И се взираше в тези магнетично притеглящи я очи.
Аз съм с теб! Не си сам! До теб съм! Не се страхувай! До теб съм! Ще държа ръката ти! Ще държа ръката ти! … Говореше му на ум. Ще държа ръката ти! Ще бъда до теб!
Казват, че човек усеща когато умира, че изпитва мир, спокойствие, любов. В очите които тя се взираше, виждаше точно това, любов, спокойствие, мир. Умиротвореност! Умиротворяване! Той бе успял да създаде успокоение на самият себе си и излъчваше енергия от себе си, която носеше успокояване на близките които са около него.
Мълчаливият диалог между очите им продължаваше в тишина.
Тя се дръпна малко назад и го разгледа по подробно.Искаше и се да го запечати завинаги в съзнанието си. Такъв какъвто го виждаше в момента със следите от боледуването му по него.
Той бе променен! Не само физически. Излъчваше се някаква духовност и мъдрост от него. И Божие смирение, което те кара да осъзнаеш колко си незначителен, малък и крехък в този свят. Смирение което бе повече от добродетел. Дойдете при Мене... и се научете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си (Мат. 11:28-29). Той бе успял да постигне покой на душата си и бе готов да се слее с Бог.
Той бе готов. Но тя бе ли готова да го пусне. Обичаше го! Болестта му ги бе сближава. През последните няколко месеца тя изживя осъзнато усещането че има брат. През годините на съзнателният си живот, не бяха много близки и то, защото всеки един от тях бе поел по своят път, концентриран в стремежа да преследва целите на живота си.Сега тези цели и стремежи на смъртният одър изглеждаха толкова безлични и непотребни и ненужни.
Той мислеше че ще живее вечно. Това бяха думи на майка й. За съжаление не само брат й, всички ние си мислим че ще живеем вечно.Отделяме толкова много време от живота си за постигането на някакви земни, материални стремежи, цели и желания. И когато сме ги постигнали, когато сме в разцвета на най-хубавите си години от живота си, когато имаме всичко това за което винаги сме мечтали и сме се борили, съдбата ни отнема от този свят чрез смъртта. Защо? Не е справедливо! Къде е Божият промисъл във всичко това?! Ако има Господ, защо позволява това да се случва? Къде е Господ?! Ако го има. Въобще има ли Господ?!
Обичаше го! Държеше нежно ръката му. Страхуваше се да я стисне и то не заради това, че ще го нарани, а защото и бяха казали да не го докосва и дори да не стои до него. Имало някакво поверие, че умиращият трябва да се остави сам да си отиде от този свят. За това в последните часове и минути близките му не стоят до умиращият, не говорят с него, не го докосват, за да не пречат на душата му да си отиде лесно от този земен свят. Знаеше, че в момента може би в другата стая събралите се роднини негодуваха срещу нея. Но тя имаше вътрешна потребност да остане още малко до смъртното легло и да усеща брат си все още жив. И и се искаше той да знае, че тя е до него и държи ръката му. Да знае, че в този преход няма да е сам.
Дори по-късно у дома, бе казала на своят мъж, ако някога се случи нещо такова с нея, че иска той или някой близък да бъде до нея в последните й минути. Искам някой да държи ръката ми докато умирам, не искам да умра сама. Искам да ми даваш силата и подкрепата да направя крачката от този свят към другият. Да зная, че от тук някой ще ми държи ръката, за да не се спъна, и от там, от другата страна, също някой ще ми подаде ръка, за да прескоча уверено прага между световете, от земният в отвъдният...
Беше положила внимателно ръката си върху неговата и нежно и леко го галеше с пръстите си. Толкова леко и нежно, като перце от птица бе нейната милувка с длан. Усещаше топлината му при този допир и това я успокояваше.
Брат й помръдна опитвайки се да отдръпне ръката си. Сълзи й се появиха в очите и пръстите на ръцете и се разтвориха, за да му даде възможност да се отмести от нейната длан. Очите му се затвориха. Тя разбра, че беше време да стане и да си тръгне, той искаше да остане сам сега. Застана права до леглото. Наведе се и го целуна и се обърна към заскреженият прозорец. Навън бе мрачно и оловно сиво. Вилнееше снежна буря. Вътре в нея също забошува буря от мъка подхваната от това последно сбогом. Тя го виждаше жив за последен път. На другият ден, в 10 сутринта и се обадиха, за да й кажат, че той е починал.
Сбогом! Или може би - До някой ден. Може би, някъде, някога, в друг свят и в други тела, техните души отново ще се срещнат. Може би?! Знае ли човек.
Няколко месеца бяха изминали от смъртта му, през които тя мислеше почти всеки ден за него. Мислеше, премисляше случилото се. Анализираме! Влизаше често в профила му във фейсбук и разглеждаше неговите снимки. Вглеждаше се в лицето му, което я гледаше от тях, в очите му. Мислеше за близките му, за жена му, за децата му, за майка му. За болката която те преживяват. За белезите които тя ще остави в душите им. Все още не беше приела смъртта му. Питаше се, къде ли е сега? …
Размисли които са все час от нещата.
Започна мъдро да гледа и на живота. Казваше си, Ние сме толкова временни на този свят. Дошли сме за малко тук. Губим толкова много време за глупости, за ненужни цели и желания и стремежи свързани с материалният ни свят в който живеем. Всичките къщи, коли, имоти и пари, дрехи и малки вещи сме ги поставили в съществуването си тук на пиедестал и животът ни се върти около тях. И толкова много енергия и време отделяме в придобиването им. Забравили че тук няма да сме вечно, а сме за малко определено време, което бихме могли да оползотворим за други по-духовни цели, които ще ни направят щастливи и доволни от съществуването живот. Причиняваме си ненужни неща, като тревоги, нерви, негативни чувства, гняв, омраза... Защо, защо го правим това?! Не ни е нужно! Трябва да се спрем. Ние имаме нужда от себе си, да бъдем добри приятели на себе си, да се стремим да не мислим негативно и пагубно за нашето съзнание. Имаме нужда да се обърнем към себе си, към онова нещо вътре в нас, което има нужда да е щастливо, весело, доволно, жизнерадостно. Което има нужда от любов и приятелство. Да се научим да бъдем най-добрите приятели на себе си. От това имаме нужда. Най-добрият ти приятел ще направи така, че ти да се чувстваш добре с него, да си щастлив. Ще те подкрепя, ще ти помага, ще бъде винаги до теб. Ще ти създаде среда в която да живееш щастливо тук и сега. Бъди най-добрият приятел на себе си!
Бъди приятел и с хората около теб. Взаимоотношенията ти с другите хора трябва да са леки, доброжелателни, приятелско настроени. Ти си важен, не трябва да го забравяш това, за това се обграждай с хора, които ще ти носят хармония в твоят живот и щастие. Не позволявай да страдаш и да те боли психически. Ако има гняв, скандали, омраза в някой взаимоотношения с околните ти, то тогава се опитай да игнорираш тези отношения по далече от себе си, за да предпазиш и себе си и човека отсреща от негативните последствия от тези състояния. Това не означава че трябва да сложиш клеймо на хората които ти носят такива емоции и съвсем да ги зачеркнеш от живота си. Защото в тази класация може да попаднат хора твой роднини или много близки приятели. Знай, че рано или късно и те ще прозрят, че всичко това не им е нужно и ще се пробудят само за любов и добри взаимоотношения.
Нека отворим сърцето си, за любовта и всички производни на нея. И да даваме и търсим любов във всичко около нас.
И да си пожелаваме да сме щастливи.
Човек щастлив ли е, ще има всичко.Здраве, любов, пари, благополучие, просперитет и всичко друго което индивидуално би го направил доволен от живота и съдбата си.
Бъдете внимателни какво си пожелавате и искате, защото Господ ще ви го даде. Щастието е съвкупност от всичко добро и положително тривиално за всички и индивидуално за всеки човек поотделно. Тогава да си пожелаваме и да искаме да бъдем щастливи.
Господи колко си несправедлив… Цялото й същество се бунтуваше срещу приумицата на съдбата да отнеме живота на нейният брат. Ако само можеше нещо да направи, за да промени всичко това, ако само можеше, но не можеше. Тази невъзможност я побъркваше. Безпомощността като стегната примка на шията й, непрекъснато я душеше. И със всеки час се затягаше все по-силно и по-силно върху гърлото й. В последните няколко месеца, в който нейният брат се беше борил с рака, тя бе мислила много, премисляла, анализирала случващото се. До днес цялото й същество бе вярвало в добрият завършек на всичко това. Тя вярваше или може би бе искала да Вярва. И за това сега й бе трудно да приеме този факт, който се случваше. Брат й си отиваше, сега, тук и сега, бяха последните му часове и минути на този свят. Тялото й конвулсивно потрепера от болка при тази мисъл. Тежест и стягане почувства в слънчевият сплит. Психическата болка, се бе разсеяла във всяка фибра на нейното същество и тя я почуства физическа с цялата си сетивност на нервите разположени по цялото й тяло. Погледът й се върна на заспалият мъж върху просторното легло в средата на стаята. Пристъпи към него, той не спеше. Очите му я гледаха. Зениците му, като големи черни диаманти светеха с някаква одухотвореност, която я накара да притихне в тишина и покой. Бунта бушуващ в нейните чувства и мисли бе притъпен, в мир, покой, безмълвие. Случи се един диалог без думи, в спокойствие и тишина между него и нея. Тя разбра, Той бе приел. Опитваше се да надникне зад тези големи, красиви, тъмни очи, които бяха недокоснати от коварната болест, за сметка на тялото драстично обезобразено от загубата на почти цялото си тегло. Искаше й се да знае какво точно той в момента чувства, мисли. Искаше й се да му говори. Но какво да говори. Просто да говори. Държеше ръката му. Изнемощяла, неподвижна, изтъняла само с кости и кожа по себе си, тя все още бе топла. Топла бе! Коленичеше до леглото му и нежно държеше ръката му. И се взираше в тези магнетично притеглящи я очи.
Аз съм с теб! Не си сам! До теб съм! Не се страхувай! До теб съм! Ще държа ръката ти! Ще държа ръката ти! … Говореше му на ум. Ще държа ръката ти! Ще бъда до теб!
Казват, че човек усеща когато умира, че изпитва мир, спокойствие, любов. В очите които тя се взираше, виждаше точно това, любов, спокойствие, мир. Умиротвореност! Умиротворяване! Той бе успял да създаде успокоение на самият себе си и излъчваше енергия от себе си, която носеше успокояване на близките които са около него.
Мълчаливият диалог между очите им продължаваше в тишина.
Тя се дръпна малко назад и го разгледа по подробно.Искаше и се да го запечати завинаги в съзнанието си. Такъв какъвто го виждаше в момента със следите от боледуването му по него.
Той бе променен! Не само физически. Излъчваше се някаква духовност и мъдрост от него. И Божие смирение, което те кара да осъзнаеш колко си незначителен, малък и крехък в този свят. Смирение което бе повече от добродетел. Дойдете при Мене... и се научете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си (Мат. 11:28-29). Той бе успял да постигне покой на душата си и бе готов да се слее с Бог.
Той бе готов. Но тя бе ли готова да го пусне. Обичаше го! Болестта му ги бе сближава. През последните няколко месеца тя изживя осъзнато усещането че има брат. През годините на съзнателният си живот, не бяха много близки и то, защото всеки един от тях бе поел по своят път, концентриран в стремежа да преследва целите на живота си.Сега тези цели и стремежи на смъртният одър изглеждаха толкова безлични и непотребни и ненужни.
Той мислеше че ще живее вечно. Това бяха думи на майка й. За съжаление не само брат й, всички ние си мислим че ще живеем вечно.Отделяме толкова много време от живота си за постигането на някакви земни, материални стремежи, цели и желания. И когато сме ги постигнали, когато сме в разцвета на най-хубавите си години от живота си, когато имаме всичко това за което винаги сме мечтали и сме се борили, съдбата ни отнема от този свят чрез смъртта. Защо? Не е справедливо! Къде е Божият промисъл във всичко това?! Ако има Господ, защо позволява това да се случва? Къде е Господ?! Ако го има. Въобще има ли Господ?!
Обичаше го! Държеше нежно ръката му. Страхуваше се да я стисне и то не заради това, че ще го нарани, а защото и бяха казали да не го докосва и дори да не стои до него. Имало някакво поверие, че умиращият трябва да се остави сам да си отиде от този свят. За това в последните часове и минути близките му не стоят до умиращият, не говорят с него, не го докосват, за да не пречат на душата му да си отиде лесно от този земен свят. Знаеше, че в момента може би в другата стая събралите се роднини негодуваха срещу нея. Но тя имаше вътрешна потребност да остане още малко до смъртното легло и да усеща брат си все още жив. И и се искаше той да знае, че тя е до него и държи ръката му. Да знае, че в този преход няма да е сам.
Дори по-късно у дома, бе казала на своят мъж, ако някога се случи нещо такова с нея, че иска той или някой близък да бъде до нея в последните й минути. Искам някой да държи ръката ми докато умирам, не искам да умра сама. Искам да ми даваш силата и подкрепата да направя крачката от този свят към другият. Да зная, че от тук някой ще ми държи ръката, за да не се спъна, и от там, от другата страна, също някой ще ми подаде ръка, за да прескоча уверено прага между световете, от земният в отвъдният...
Беше положила внимателно ръката си върху неговата и нежно и леко го галеше с пръстите си. Толкова леко и нежно, като перце от птица бе нейната милувка с длан. Усещаше топлината му при този допир и това я успокояваше.
Брат й помръдна опитвайки се да отдръпне ръката си. Сълзи й се появиха в очите и пръстите на ръцете и се разтвориха, за да му даде възможност да се отмести от нейната длан. Очите му се затвориха. Тя разбра, че беше време да стане и да си тръгне, той искаше да остане сам сега. Застана права до леглото. Наведе се и го целуна и се обърна към заскреженият прозорец. Навън бе мрачно и оловно сиво. Вилнееше снежна буря. Вътре в нея също забошува буря от мъка подхваната от това последно сбогом. Тя го виждаше жив за последен път. На другият ден, в 10 сутринта и се обадиха, за да й кажат, че той е починал.
Сбогом! Или може би - До някой ден. Може би, някъде, някога, в друг свят и в други тела, техните души отново ще се срещнат. Може би?! Знае ли човек.
Няколко месеца бяха изминали от смъртта му, през които тя мислеше почти всеки ден за него. Мислеше, премисляше случилото се. Анализираме! Влизаше често в профила му във фейсбук и разглеждаше неговите снимки. Вглеждаше се в лицето му, което я гледаше от тях, в очите му. Мислеше за близките му, за жена му, за децата му, за майка му. За болката която те преживяват. За белезите които тя ще остави в душите им. Все още не беше приела смъртта му. Питаше се, къде ли е сега? …
Размисли които са все час от нещата.
Започна мъдро да гледа и на живота. Казваше си, Ние сме толкова временни на този свят. Дошли сме за малко тук. Губим толкова много време за глупости, за ненужни цели и желания и стремежи свързани с материалният ни свят в който живеем. Всичките къщи, коли, имоти и пари, дрехи и малки вещи сме ги поставили в съществуването си тук на пиедестал и животът ни се върти около тях. И толкова много енергия и време отделяме в придобиването им. Забравили че тук няма да сме вечно, а сме за малко определено време, което бихме могли да оползотворим за други по-духовни цели, които ще ни направят щастливи и доволни от съществуването живот. Причиняваме си ненужни неща, като тревоги, нерви, негативни чувства, гняв, омраза... Защо, защо го правим това?! Не ни е нужно! Трябва да се спрем. Ние имаме нужда от себе си, да бъдем добри приятели на себе си, да се стремим да не мислим негативно и пагубно за нашето съзнание. Имаме нужда да се обърнем към себе си, към онова нещо вътре в нас, което има нужда да е щастливо, весело, доволно, жизнерадостно. Което има нужда от любов и приятелство. Да се научим да бъдем най-добрите приятели на себе си. От това имаме нужда. Най-добрият ти приятел ще направи така, че ти да се чувстваш добре с него, да си щастлив. Ще те подкрепя, ще ти помага, ще бъде винаги до теб. Ще ти създаде среда в която да живееш щастливо тук и сега. Бъди най-добрият приятел на себе си!
Бъди приятел и с хората около теб. Взаимоотношенията ти с другите хора трябва да са леки, доброжелателни, приятелско настроени. Ти си важен, не трябва да го забравяш това, за това се обграждай с хора, които ще ти носят хармония в твоят живот и щастие. Не позволявай да страдаш и да те боли психически. Ако има гняв, скандали, омраза в някой взаимоотношения с околните ти, то тогава се опитай да игнорираш тези отношения по далече от себе си, за да предпазиш и себе си и човека отсреща от негативните последствия от тези състояния. Това не означава че трябва да сложиш клеймо на хората които ти носят такива емоции и съвсем да ги зачеркнеш от живота си. Защото в тази класация може да попаднат хора твой роднини или много близки приятели. Знай, че рано или късно и те ще прозрят, че всичко това не им е нужно и ще се пробудят само за любов и добри взаимоотношения.
Нека отворим сърцето си, за любовта и всички производни на нея. И да даваме и търсим любов във всичко около нас.
И да си пожелаваме да сме щастливи.
Човек щастлив ли е, ще има всичко.Здраве, любов, пари, благополучие, просперитет и всичко друго което индивидуално би го направил доволен от живота и съдбата си.
Бъдете внимателни какво си пожелавате и искате, защото Господ ще ви го даде. Щастието е съвкупност от всичко добро и положително тривиално за всички и индивидуално за всеки човек поотделно. Тогава да си пожелаваме и да искаме да бъдем щастливи.
текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/копирайте само като посочите автора и поставите линк към този сайт/
/копирайте само като посочите автора и поставите линк към този сайт/
RSS Feed
