Понякога се улавям, че часовникът показва 3:00 или 4:00 сутринта, а синята светлина на монитора е единственото нещо, което ме държи будна. В тези часове светът е застинал, но в мен пулсира трескав, неспирен ритъм. Проекти, задачи, срокове... Гледам ги и имам чувството, че ако спра само за миг, всичко ще се срине.
Но истината е, че единственото, което се срива в тези моменти, съм аз.
Случвало ли ви се е да забравите да ядете? Не защото нямате храна, а защото умът ви е толкова „зает“, че сигналът за глад просто не стига до него. Случвало ли ви се е да пренебрегвате здравето си и да пропускате приема на лекарства, само защото поредният мейл изглежда по-важен? На мен ми се случва. И цената е висока. Тялото ми започна да ми говори чрез замайване, чрез кръв от носа, чрез онова внезапно прилошаване, което те кара да се подпреш на стената и да се запиташ: „Как стигнах дотук?“.
Пиша това за себе си, но го пиша и за теб – ти, който четеш това в малките часове на нощта или в метрото, бързайки за поредната среща. Ние живеем в постоянен „режим на оцеляване“, в който времето никога не достига. Бързаме пред компютъра, бързаме в ежедневието, бързаме дори когато опитваме да почиваме. А годините... те не бързат, те просто си отиват.
Осъзнах нещо болезнено: вече не съм на възраст, в която мога да горя свещта от двата края и да очаквам тя да свети вечно. Работата е океан – колкото и да гребеш, тя няма да свърши. Но нашият съд е малък и крехък. Ако не спрем навреме, ще потънем в собствената си амбиция.
Трябва да се научим да си обръщаме внимание. Не утре, не след следващия проект, а сега. Защото ние сме единственото нещо, което не може да бъде заменено в този процес.
Моята малка поука за всички нас:
Не бъркайте заетостта с пълноценен живот. Най-големият проект, по който някога ще работите, сте самите вие. Всичко останало са просто задачи в списък, който някой друг ще довърши, ако вие не можете. Позволете си да спрете. Позволете си да бъдете важни за себе си повече, отколкото сте важни за крайния срок. Защото светлината в очите ни е по-ценна от всяка завършена задача, а истинският успех е просто да бъдем тук – здрави, присъстващи и спокойни.
Но истината е, че единственото, което се срива в тези моменти, съм аз.
Случвало ли ви се е да забравите да ядете? Не защото нямате храна, а защото умът ви е толкова „зает“, че сигналът за глад просто не стига до него. Случвало ли ви се е да пренебрегвате здравето си и да пропускате приема на лекарства, само защото поредният мейл изглежда по-важен? На мен ми се случва. И цената е висока. Тялото ми започна да ми говори чрез замайване, чрез кръв от носа, чрез онова внезапно прилошаване, което те кара да се подпреш на стената и да се запиташ: „Как стигнах дотук?“.
Пиша това за себе си, но го пиша и за теб – ти, който четеш това в малките часове на нощта или в метрото, бързайки за поредната среща. Ние живеем в постоянен „режим на оцеляване“, в който времето никога не достига. Бързаме пред компютъра, бързаме в ежедневието, бързаме дори когато опитваме да почиваме. А годините... те не бързат, те просто си отиват.
Осъзнах нещо болезнено: вече не съм на възраст, в която мога да горя свещта от двата края и да очаквам тя да свети вечно. Работата е океан – колкото и да гребеш, тя няма да свърши. Но нашият съд е малък и крехък. Ако не спрем навреме, ще потънем в собствената си амбиция.
Трябва да се научим да си обръщаме внимание. Не утре, не след следващия проект, а сега. Защото ние сме единственото нещо, което не може да бъде заменено в този процес.
Моята малка поука за всички нас:
Не бъркайте заетостта с пълноценен живот. Най-големият проект, по който някога ще работите, сте самите вие. Всичко останало са просто задачи в списък, който някой друг ще довърши, ако вие не можете. Позволете си да спрете. Позволете си да бъдете важни за себе си повече, отколкото сте важни за крайния срок. Защото светлината в очите ни е по-ценна от всяка завършена задача, а истинският успех е просто да бъдем тук – здрави, присъстващи и спокойни.
RSS Feed
