Започвам използвайки онази превърнала се вече в класика метафора
за знаменития Дон Кихот воюващ с безобидните мелници
от романа на Мигел де Сервантес .
"В това време те съгледаха тридесет или четиридесет вятърни мелници, които стърчаха сред полето, и Дон Кихот, щом като ги видя, каза на своя оръженосец:
— Щастливата съдба нарежда нещата така, както не сме могли и да мечтаем, защото погледни натам, приятелю Санчо Панса, и ще видиш, че се показват тридесет, пък и повече грамадни великани, с които възнамерявам да вляза в бой, като отнема живота на всички до един. Плячката ще е наша и това ще бъде основата на нашето богатство, защото тази война е справедлива и съвсем богоугодно дело е да изкореним тази проклета пасмина от лицето на земята.
— Какви великани? — запита Санчо Панса.
— Тези, които виждаш ей там — отговори господарят му. — Някои от тях имат ръце, не по-къси от две левги.
— Слушайте, ваша милост — забеляза Санчо, — това, което стърчи там, не са великани, а вятърни мелници, а това, което на вас ви прилича на предълги ръце, са крилата им, които, движени от вятъра, въртят камъните на мелниците.
— Явно е — възрази Дон Кихот, — че не си посветен в тайната на приключенията. Великани са и ако те е страх, махай се оттук и се отдай на молитви, а аз в това време ще вляза с тях в жесток и неравен бой....
.../Дон Кихот/ пусна Росинант в галоп срещу първата мелница, която се изпречи пред него. Нанесе удар в крилото й, което в този миг вятърът така шеметно завъртя, че копието се строши на парчета, а кон и конник бяха подети и изхвърлени на полето в най-жалко състояние...”
Да, това е добре познатата ни история на Дон Кихот който неуспешно се бори с вятърните мелници.
Питам се дали и ние като този герой не живеем в собствена измислена приказка различна от реалността ни.
...Не изпадаме ли постоянно като него в тъжно-комични ситуации в които показваме скритите си качества не на място като борбеност, вяра, саможертва, твърдост, безстрашие, непоколебимост, търпение, постоянство... в името на несъществуващо или по точно незаслужаващо нещо.
Приемаме като даденост неща от живота ни, които приличат на великаните -вятърни мелници от съзнанието на Дон Кихот де Ла Манча и като него неуспешно се опитваме да ги преборим. Само с тази разлика че знаменития идалго след поражението си с тях продължава своя път търсейки нови приключения, докато ние се отупваме от прахта и с превързани рани отново се изпречваме срещу нашите си "вятърни мелници", повтаряйки тази история многократно до ента степен в живота си.
А човек всъщност трябва да знае кога да спре, да осъзнае че нещото за което се бори няма смисъл, че няма бъдеще, че не струва усилията му, жертвите и отделеното време. Както е част от живота му, така може и да не бъде- просто да го няма, въпрос на избор. Опитал си веднъж да го пребориш, вторият ти опит също е бил безуспешен, може би и още много пъти си опитвал... но идва един момент в който трябва да осъзнаеш че живота продължава, там някъде в бъдещето те очакват още много вълнуващи приключения и борби, това което е редно да направиш е след като паднеш победен да станеш и да продължиш пътя си-НАПРЕД, в противен случай ще сгрешиш. Възможно е някъде във времето да се е получила привързаност към даденото "нещо", това е така ако то е заемало голяма част от живота ви. Но възела дори и да е стегнат с малка доза усилие може да се отвърже,а има и ножици за тази цел :) Взимаш ножицата в ръката си и режеш, случва се за част от секундата, лесно е, достатъчна е нагласата - да я имаш. Мисля че разбирате сравнението което давам.
Почти всеки от нас има своите вятърни мелници, за някой са хора в обкръжаващият му свят, за други неудовлетворена работа, за трети потъпкани принципи заради тривиални постулати, за четвърти примирението с нещастливият живот... мога още много да изреждам, но това е безмислено, защото всеки ще познае сам за себе си фалшивите си "великани" .
И така всеки ден ние се сблъскваме с тях, отново и отново, не ги харесваме, не ги обичаме, дори вече трудно ги издържаме, но сме ги приели като задължително присъстващата част от нас и около нас, години се борим безуспешно, победени се включваме за кой ли път в обречената ни свада, падаме, ставаме, и пак падаме, ставаме... това не ни прави по силни, по можещи, по вярващи а ни превръща в малки, безлични, безпринципни и нерешителни за ново начало хора.
Не виждаме че е безсмислено, че е глупаво, дори вече е жалко и смешно... всякаш че сме сляпи за истината, атрофираме , деградираме, самоунищожаваме се в доброволният ни отказ от промяна и пренебрегването на възможността да изградим едно по добро и светло бъдеще за себе си.
А е толкова лесно, наистина лесно. Събуждаш се сутрин и си казваш че сега е момента да спреш да се бориш напразно, осъзнал че срещу себе си имаш само измислени вятърни мелници които като великани съществуват само в съзнанието ти. Започваш деня си с мотото:
"Време е да променя неудовлетворяващият и подтискващ ми модел на живот. Тук и Сега !!!
В този момент !!! Аз съм промяната !!! "
Вятърните мелници и Великаните
съществуват само в съзнанието ни .
източник авторски:Албена Андонова
/Копирайте и разпространявайте само при условие, че посочите автора и поставите линк към този сайт./