текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
ПРОСТО РАЗМИСЛИ
ПРОСТО РАЗМИСЛИ
Вглеждам се в очите на хората, опитвайки се да достигна до тях. Но не мога. Сякаш че, зениците им са направени от „бронирано", нечупливо и затъмнено стъкло. „Стъкло“ което представлява границата между техният вътрешен свят и проекцията му навън. Понякога ми се иска да мога да разтворя някой човек като книга, особено, ако този човек е мой близък и обичан от мен. Да разтворя тази книга и да я разлиствам. Лист, по лист! Да зная какво чувства, какво мисли, какво обича, какво го наранява, какви са мечтите му, какви са страховете му... Да мога да усетя всичко това през неговите усещания, не през моите. Да, иска ми се да мога да разтворя някой човек като книга. Да разлиствам неговата душа. И там между редовете на всяка страница да се докосвам до богатата палитра на вътрешният му свят. Но само ми се иска да мога това. Какво е в него, няма как да зная. Проблема е там, че ние никога дори не достигаме до другия човек, както той също не достига до нас. Защото всеки един от нас живее в свой си свят. И този свят представлява една отделна вселена. Толкова много различна и индивидуална от другите хора. Това което ние чувстваме, мислим, усещаме, това което го отъждествяваме с вътрешният ни таен, достъпен само за нас самите свят е формирало и света който ни обкръжава навън. За това нищо няма друго освен нас. Дори хората с които непрекъснато комуникираме в ежедневието си, не са отделни личности, те са нашата проекция върху техните образи. Ние ги възприемаме чрез нашите възприятия. И не само хората, всички явления и предмети от околната среда се отразяват в нас, след което ние ги интерпретираме, тълкуваме ги чрез нашето себе си. Ето защо не достигаме до другите хора, както те не достигат до нас. А бих искала да можем да достигаме един до друг.
Често ми се случва да ми споделят. Да! Странното е това, че в повечето случай това се случва в моменти в които имам нужда аз да говоря, да споделям. Моменти в които имам нужда аз да разтворя частица от вътрешният си свят навън. И точно в този момент, някой отсреща взима думата и не ми я дава до края на срещата. Слушам внимателно, кимам с глава, понякога правя жестове, мимики, но думите на другия вече достигнали до мен, са видоизменени. Те не са това, което другият е искал да ми каже. Защото аз съм ги възприела, чрез моите възприятия за отделните образи, случки и т.н. , тълкувала съм всяка дума от разказа на събеседника ми през моето Аз. Така е, някой ни споделя, но думите които излизат от него, не са вече същите думи които достигат до нас. Случва се метаморфоза в този преход. Дълбоко и съществено изменение. Но това не ни пречи да продължим да имаме тази потребност да говорим, да споделяме, без да достигаме един до друг, без да имаме възможността да разкриваме наистина света си един пред друг. Тук може би щеше да звучи добре едно вмъкнато от мен „Много жалко е всичко това“. Но не го вмъквам. Вписвам друго - може би така трябва да бъде. Да бъдем отделни вселени. Всеки от нас да живее своят си свят и всичко и всеки до което се докоснем да бъде проекция на вътрешното ни Аз.
Очите на хората! Те крият толкова много. Една цяла вселена!
Често ми се случва да ми споделят. Да! Странното е това, че в повечето случай това се случва в моменти в които имам нужда аз да говоря, да споделям. Моменти в които имам нужда аз да разтворя частица от вътрешният си свят навън. И точно в този момент, някой отсреща взима думата и не ми я дава до края на срещата. Слушам внимателно, кимам с глава, понякога правя жестове, мимики, но думите на другия вече достигнали до мен, са видоизменени. Те не са това, което другият е искал да ми каже. Защото аз съм ги възприела, чрез моите възприятия за отделните образи, случки и т.н. , тълкувала съм всяка дума от разказа на събеседника ми през моето Аз. Така е, някой ни споделя, но думите които излизат от него, не са вече същите думи които достигат до нас. Случва се метаморфоза в този преход. Дълбоко и съществено изменение. Но това не ни пречи да продължим да имаме тази потребност да говорим, да споделяме, без да достигаме един до друг, без да имаме възможността да разкриваме наистина света си един пред друг. Тук може би щеше да звучи добре едно вмъкнато от мен „Много жалко е всичко това“. Но не го вмъквам. Вписвам друго - може би така трябва да бъде. Да бъдем отделни вселени. Всеки от нас да живее своят си свят и всичко и всеки до което се докоснем да бъде проекция на вътрешното ни Аз.
Очите на хората! Те крият толкова много. Една цяла вселена!