текст: Албена Андонова-А.С.А.
Оранжеви философии
Оранжеви философии
Пътеката беше покрита с мръсна киша!
Стъпвах внимателно върху кишавият сняг, примесен с обилна рядка кал. Обувките ми потъваха в локви с неопределена дълбочина. Опитвах се да правя неуспешни опити да ги прескачам, с нестабилно равновесие. Кожата на ботушите ми бе подгизнала с вода, чувствах мокри и вледенени пръстите на краката си. Продължавах да напредвам с леки подскоци наподобяваща на космонавт стъпващ върху Луната с т.нар. лунна походка. С тази разлика, че тук отсъстваше закона на Нютон, гравитационното притегляне между мен и тази киша липсваше.
Кал, разкашкан мръсен сняг, кафеникаво-черни тинести локви и много стъпки оставени от предни минувачи представляваше отъпканият пешеходен път пред мен. Крачех с наведена глава, с взор отправен към всяка моя крачка, ограничаващ се до метър напред. Бях настроила зрението си в“тунелно“, виждах ясно и отчетливо като през бинокъл само напред, концентрирала вниманието си в това къде стъпвам. Периферното ми зрение бе изключено, непривично за жена.
Телефона ми иззвъня, спрях за миг, за да го извадя от чантата си. И тогава погледа ми се разпростя в дъговиден периметър почти 180 градуса наоколо ми. Дъхът ми спря. Беше толкова бяло и чисто. Снежно бяло ! Сняг, бял, прекрасен, пухкав като захарен памук, без прашинка мръсна точица по себе си обгръщаше двете страни на пътя. Без много да мисля, напуснах утъпканата кишава пътека и тръгнах по натрупаният няколко сантиметра сняг. Ходилата ми оставяха отчетливи бели отпечатъци след мен, проправяйки път за следващите пешеходци, които биха поискали да ги последват. Чувствах лекота при ходенето и някакво приятно свободолюбиво чувство. Проумях-колко просто е наистина. Не само тук, в този случай, а по принцип в живота. Вървим по пътеки и фиксирани маршрути дадени ни от обстоятелствата в живота ни. Пътя който вървим не ни харесва, не се чувстваме комфортно в него. Въпреки всичко се примиряваме с некрасивата си съдба и продължаваме да крачим причинявайки си рани и травми от неблагоприятните условия които срещаме. Толкова много привикваме с лошото, че нямаме смелост да вдигнем глава и да погледнем наоколо си за други възможности. А те съществуват. По-хубаво за нас винаги има, по-добро за нас също съществува. Просто трябва да бъдем с отворени очи, за да го видим и да направим смело крачка към него.
Избора е наш!
Първата следа по пътя по който ще поемем да бъде оставена от нас !!!
Стъпвах внимателно върху кишавият сняг, примесен с обилна рядка кал. Обувките ми потъваха в локви с неопределена дълбочина. Опитвах се да правя неуспешни опити да ги прескачам, с нестабилно равновесие. Кожата на ботушите ми бе подгизнала с вода, чувствах мокри и вледенени пръстите на краката си. Продължавах да напредвам с леки подскоци наподобяваща на космонавт стъпващ върху Луната с т.нар. лунна походка. С тази разлика, че тук отсъстваше закона на Нютон, гравитационното притегляне между мен и тази киша липсваше.
Кал, разкашкан мръсен сняг, кафеникаво-черни тинести локви и много стъпки оставени от предни минувачи представляваше отъпканият пешеходен път пред мен. Крачех с наведена глава, с взор отправен към всяка моя крачка, ограничаващ се до метър напред. Бях настроила зрението си в“тунелно“, виждах ясно и отчетливо като през бинокъл само напред, концентрирала вниманието си в това къде стъпвам. Периферното ми зрение бе изключено, непривично за жена.
Телефона ми иззвъня, спрях за миг, за да го извадя от чантата си. И тогава погледа ми се разпростя в дъговиден периметър почти 180 градуса наоколо ми. Дъхът ми спря. Беше толкова бяло и чисто. Снежно бяло ! Сняг, бял, прекрасен, пухкав като захарен памук, без прашинка мръсна точица по себе си обгръщаше двете страни на пътя. Без много да мисля, напуснах утъпканата кишава пътека и тръгнах по натрупаният няколко сантиметра сняг. Ходилата ми оставяха отчетливи бели отпечатъци след мен, проправяйки път за следващите пешеходци, които биха поискали да ги последват. Чувствах лекота при ходенето и някакво приятно свободолюбиво чувство. Проумях-колко просто е наистина. Не само тук, в този случай, а по принцип в живота. Вървим по пътеки и фиксирани маршрути дадени ни от обстоятелствата в живота ни. Пътя който вървим не ни харесва, не се чувстваме комфортно в него. Въпреки всичко се примиряваме с некрасивата си съдба и продължаваме да крачим причинявайки си рани и травми от неблагоприятните условия които срещаме. Толкова много привикваме с лошото, че нямаме смелост да вдигнем глава и да погледнем наоколо си за други възможности. А те съществуват. По-хубаво за нас винаги има, по-добро за нас също съществува. Просто трябва да бъдем с отворени очи, за да го видим и да направим смело крачка към него.
Избора е наш!
Първата следа по пътя по който ще поемем да бъде оставена от нас !!!
текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/копирайте само като посочите автора и поставите линк към този сайт/