автор: Албена Андонова
Не е толкова трудно
да намериш вдъхновение
ако си с отворени сетива за него
Колата ми отказа.Не поиска да запали.Пробвах на бензин-не става.Привключих на метан-пак не ще.Погледнах май горивото е на лице,значи това не е проблема.Завъртях още няколко неуспешни пъти ключа опитвайки се да дам живот на двигателя,но безсуспешно.
Откопчах колана,взех чантата си премятайки я през рамо и слязох от колата.
...И така днес ще върша работата си с кракомобила.
Спирка на автобус.
Стоя и чакам.
Около мен много хора,сиви хора,приличащи ми на счупени.Всеки сгушил се в топлата си дреха,опитвайки се да се затвори в безизрастния си свят ,а не да избяга от студа.
Погледнах ги в очите,за да мога да ги анализирам,не открих светлина,не видях усмивка.Набръчканите им чела,подскачащите им от нервност тела ,сведенаната им глава ги правeха безлични.
Автобуса дойде...и тогава те пред мен се превърнаха в стадо овце,като всяка една овца бързаше да се качи първа и блъкаше себеподобните си.
Отдръпнах се с усмивка изчаквайки да се кача последна.
Имаше свободно място ,седнах до прозореца.Навън прехвърчаха снежинки.През ума ми мина спомен за една песен.Седях и гледах танца на пърхащите нежни снежинки в ритъма на тази песен.Пред мен се разкриваше бяло вълшебство.Бях като омагьосана от красотата на толкова разнообразните по форма снежинки,които блестяха като кристал и озаряваха света и със своята приказка от небесата разкриваха магията на вече отминаващата си зима.
Запазих този спомен от колекция прекрасни снежинки и по късно го пренесох в къщи съпроводен с цитат от Николай Георгиев и чаша горещо кафе.
Откопчах колана,взех чантата си премятайки я през рамо и слязох от колата.
...И така днес ще върша работата си с кракомобила.
Спирка на автобус.
Стоя и чакам.
Около мен много хора,сиви хора,приличащи ми на счупени.Всеки сгушил се в топлата си дреха,опитвайки се да се затвори в безизрастния си свят ,а не да избяга от студа.
Погледнах ги в очите,за да мога да ги анализирам,не открих светлина,не видях усмивка.Набръчканите им чела,подскачащите им от нервност тела ,сведенаната им глава ги правeха безлични.
Автобуса дойде...и тогава те пред мен се превърнаха в стадо овце,като всяка една овца бързаше да се качи първа и блъкаше себеподобните си.
Отдръпнах се с усмивка изчаквайки да се кача последна.
Имаше свободно място ,седнах до прозореца.Навън прехвърчаха снежинки.През ума ми мина спомен за една песен.Седях и гледах танца на пърхащите нежни снежинки в ритъма на тази песен.Пред мен се разкриваше бяло вълшебство.Бях като омагьосана от красотата на толкова разнообразните по форма снежинки,които блестяха като кристал и озаряваха света и със своята приказка от небесата разкриваха магията на вече отминаващата си зима.
Запазих този спомен от колекция прекрасни снежинки и по късно го пренесох в къщи съпроводен с цитат от Николай Георгиев и чаша горещо кафе.
"когато завалят прекрасните снежинки,
когато погледа ни озарят,
когато ни стоплят душата,
когато като звезда ни разсмеят,
когато влеят в нас изкряща доброта,
такава е зимната приказка."
когато погледа ни озарят,
когато ни стоплят душата,
когато като звезда ни разсмеят,
когато влеят в нас изкряща доброта,
такава е зимната приказка."
Докато слизах от автобуса,погледнах пак хората в него,счупени хора-пречупени,обезцветени.Може би някога и те като деца са тичали да уловят снежинките,но сега са прегърбени и гледайки само в краката си дори не ги забелязват.Аз си мисля че колкото и да са счупени,за тях пак има надежда.Нали не са ослепели.Ако погледнат с отворени очи ще намерят вдъхновение в различни неща,което ще бъде гипса който ще заздрави счупеното им.Защото няма човек който да не е летял,а веднъж имал ли си криле,имаш винаги шанс да си гипсираш крилата,а защо не и да направиш така че да ти пораснат дори нови.Нови Криле с които ще се стремиш натам-към високото.А ти вече си летял и знаеш как е ;)
Само трябва да полетиш!!!
Само трябва да полетиш!!!
автор: Албена Андонова
/копирайте и разпространявайте само като посочите автора и поставите линк към този сайт/
RSS Feed
