откъс от книгата: Оранжеви писаници - 2 част*НОВО НАЧАЛО
-Ще се справиш! Ще се справиш! Ще се справиш!
Гласа достигаше като далечно ехо до нея. Две ръце я разтърсваха силно, с желанието да я събудят от обсебилият я стресов транс. Тя се загледа в лицето на притежателят им, който бе на педя от нея, гласа идваше от него, а звучеше като от километър.
-Ще се справиш! Ще се справиш! Ще се справиш! Ти си силна! Ти можеш!
Двете му длани хванаха страните на подпухналото и лице. Очите му бяха на няколко сантиметра от нейните.
-Погледни ме! Аз съм тук, до теб. -Каза той и отново силно я разтърси, опитвайки се да я извади от емоционалното и "вцепенение". След което я целуна страстно, притегли я плътно до мускулестото си тяло и я прегърна с нежност и любов. -Аз съм тук! Ще се справиш! Аз съм тук! Ще се справим заедно!
И тогава тя се събуди внезапно с ускорено дишане и пулс от толкова реалният сън. Приседна на края на леглото, подпря лактите на колената си и положи брадичка между пръстите на ръцете си. Тялото и бе изпотено. Да, терапията и със специалист значително бе подобрило качеството на съня и, вече отсъстваше ретроспекцията в сънищата и, нямаше го непрекъснатото повтарящо се всяка нощ травмиращо събитие от миналото и-смъртта на любимия, но за добро или лошо, то бе изместено с неговият образ. Сънуваше го всяка вечер, как и говори и как с думите си я надъхва с оптимизъм, вяра, сила... Не, можеше да го забрави, не можеше да приеме смъртта му, не можеше да се примири с тази загуба, не можеше да обича отново, трудно и бе да продължи да живее без него...
Този сън бе толкова реален, все още кънтяха думите на приятелят и в ушите и, "ти ще се справиш", все още усещаше топлината от прегръдката му -толкова истинна, целувката му все още пареше на бузата и... Разбира се, бе наясно, че посттравматичната травма бе отново причина за този сън, тя все още явно страдаше от посттравматично стресово разтройство. Вдигна глава и погледна снимката в рамка на бюрото и, той и се усмихваше от нея. Тя въздъхна, отиде и я взе. Толкова много пъти се бе връщала с терапевта си към случилото се, че с многобройните си преразкази спомените и от неприятният инцидент ставаха все по-малко обезпокояващи и постепенно тя бе започнала да намира покой, макар че все още се луташе между спомените и опитите за забрава. Искаше и се избегне хронифицирането на симтомите на ПТСР, търсеше някакво средство, друга алтернатива извън терапевта и, за да си помогне, търсеше си вдъхновения -както тя ги наричаше, за тласък към ново начало. И тя вървеше вече по новият си път, първа стъпка-вдъхновение, втора стъпка-вдъхновение, трета стъпка-вдъхновение... Намираше ги навсякъде около нея и в нея, в природата която я заобикаляше, в хората с които се срещаше, намираше ги в своето Аз, те я мотивираха, те я енергизираха, те и даваха живот.
Легна отново, за да си доспи, в ръцете и беше снимката, тя я погледна.
-Ще се справя! Ще се справя! -Каза мислено няколко пъти, приближи я до сърцето си, задържа я там, след което се унесе в спокоен сън.
А, в нощната тишина часовника от стената тиктакаше с думите-няма нищо по страшно от това да загубиш любим човек.
текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/копирайте само като поставите линк към сайта и посочите автора/