откъс от: Оранжеви писаници-2
Звукът от дъжда навън я приканваше към себе си. Тя отвори широко прозореца и се вгледа в капките дъжд, барабанящи върху широкият перваз, в собствен мелодичен ритъм. Прозореца от външната страна, бе обкичен от малки кристални блестящи капчици, присветващи на фона на светлината идваща от стаята, като нежни диамантчета. Песента на дъжда в тъмнината на отиващият си ден, я накара да затвори очи и да застопори мислите си в унес. Слухът ѝ, разтвори в прегръдка своите ръце, и се остави на усещането си от съприкосновението си със звука от дъжда, който редеше своите ноти по металният перваз в релаксираща, успокояваща музика. Още един ден си бе отишъл. С нищо не бе по-различен от вчерашният или от по-по-вчерашният. Обикновен ден! Като всички напоследък в живота ѝ. От скоро бе разбрала, че и е по-удобно и комфортно, ако живее по-простичко, в настоящето, в един естествен ритъм на случване на всичко. Живота, както обикновено поднасяше всякакви изпитания, но тя се бе разтворила с доверие на Вселената, знаеше, че колкото ѝ проблеми да надничаха над рамото ѝ, те бяха разрешими. Нямаше смисъл да натоварва ума си с тях, това само можеше да я разболее. Проблемите не бяха „нея“, те са част от външният свят, това си казваше. Нямаше как, да им позволи да я засегнат, наранят, да ѝ причинят болка и дискомфорт. Правеше всичко на което е способна, давайки най-доброто от себе си, без да насилва нещата в изживяването на всеки днешен ден. Знаеше, че днес, тук и сега е на правилното място и това я успокояваше. Дори, около нея да изглежда, че „светът се срива“ или че нейният свят се е сринал, тя знаеше, че бе стъпила точно там, където трябва да бъде тук и сега, на най-подходящото място, което щеше да ѝ помогне да израсне. Важно беше да не позволява негативни ситуации, хора, вещи да ѝ вредят. Всяко лошо нещо има край, това, че ни се случва, не значи, че ще бъде вечно. Трябва да го изживеем, запазвайки се цялостни, ума и сърцето когато са в съюз, могат да бъдат най-добрият ни щит срещу злото. Когато мислите и чувствата пулсират в синхрон, те се превръщат в двигател за правилен живот. Човек става по интуитивен, с по-изострено зрение за знаците на съдбата, по доверяващ се на усещанията си. Онези хрумвания, докато ходиш, докато вършиш работата си или прошепнати в главата ти в просъниците на съня ти, се превръщат в пътеводител по който вървиш. Така се раждат идеите ти, плановете, така намираш решенията. Стопираш себе си в днешният ден, вече не е необходимо да се тревожиш за бъдещето си или да живееш, чрез спомените си в миналото си. Тук и сега, но без онази тривиалност, обкичена под прожекторите от тези повтаряни и предъвкани думи. А тук и сега с онази прозрачност на себе си. Прозрачността на уникалността на твоето „себе си“ - такъв какъвто си в границите на твоят максимум и минимум от положителни и отрицателни съставки оформящи характера ти. И тя беше себе си, прозрачна, такава каквато е. Всеки я виждаше по различен начин, по този, който я възприемаше, чрез своята призма. Това дали бе харесвана или не, не я интересуваше вече, тя не се нуждаеше от хорското мнение, за да даде оценка на себе си. Защото тя обичаше себе си, такава каквато е. Обичаше себе си и в своята сила, и в своето безсилие. И тази простота на приемане и даваше възможност да живее по свой начин. Рецептата ѝ да живее, без да краде чужди животи, слагайки „чужди маски“ и обличайки „чужди дрехи “върху себе си я правеше едно цяло със онова „себе си“, което я караше да се обича безпрекословно. Бе успяла да намери един истински, добър, искрен, верен приятел в свое лице. Ти не си сама, си казваше, когато имаше нужда от това. Дали да разсее онова чувство, априорно заложено както у нея, така и у всички хора за самота или просто да си даде малко вяра, сила, подкрепа. Този приятел, вече не я укоряваше, че не винаги е права. Грешките са дадени на хората, за да има от какво да се учат. Когато учат, хората израстват, придобиват повече знания, повече мъдрост, повече умения. Грешките са като стъпала, които водят нагоре към израстването ни. За това не бива да виним себе си, че правим грешки. Нито пък, да страдаме от грешките си. Когато дадена наша грешка е предизвикала неблагоприятни ситуации в живота ни, трябва да поемем отговорността си за появяването им, без да обвиняваме другите за тях. Следващата стъпка е, да ги изживеем подобаващо, като достойни притежатели на себе си. Какво визираше в това-това да не бъдем унили, нещастни, да не изпадаме в депресивни състояния и да не се предаваме още преди да сме се опитали да се справим с лошото. А, да продължим живота си, крачейки в собствен и естествен ритъм в него. И всичко, което правим, нека бъде съобразено само с правилата на нашето сърце. Да живеем живота си по нашият си начин, без да следваме чужди правила и закони, така както ние обичаме, така както би ни създало радост и удовлетвореност. Тя се учеше да живее по този начин. Конфронтации с външният свят не и трябваха, сблъсък със себе си също не правеше, беше се доверила на тук и сега. Успяваше да запази това Ом състояние, благодарение на начина по който се изливаше доверието ѝ, отвътре-навън, към всичко случващо се в живота ѝ.
Капките дъжд продължаваха да барабанят по перваза. Тя хвърли поглед навън към светлените на дъждовният град в нощта, вдиша чистият въздух и затвори прозореца. В стаята бе топло и приятно, в душата ѝ също.
текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/разпространявайте само като поставите линк към сайта и посочите автора/