откъс от книгата: Оранжеви писаници-2 част *НОВО НАЧАЛО
Ако можеше да забрави всичко, всякаш че никога не се е случвало, не само лошия край, но и хубавото начало и цялата тази красива история с него. Него! Отново конвулсия от нервни тръпки раздвижи тялото й, тя сложи лявата си ръка върху сърцето си, заслуша се в него, това донякъде я успокой, но и натъжи. Помисли си за неговото сърце което вече не туптеше, за това че тя никога вече нямаше да има възможността да положи главата си на гърдите му и да чуе ритъма му, туп-туп, туп... и да се приспива от мелодията на пулса му. Липсваше й, очите му, прегръдката му, гласа му, топлината му... Тази липса се превърна в празнота, в самота, в сивота, в тъга, в сълзи, в болка, в безсънни нощи...
Ако някой й бе казал преди, че тя силната и борбена личност ще се прегърби от превратностите на съдбата и ще прегърне агонизиращите си мисли като естествено състояние, тя нямаше да повярва. Но ето, че тя се бе превърнала в сянка, загърбила всичко и всеки в живота си, дори и желанието си за живот. Човек никога не знае какво му предстой, какви опитности му е подготвила съдбата...
Стоеше пред желязната голяма врата на гробищният парк, цялата покрита с некролози, от които я гледаха лицата на починалите вече хора. Отдавна не беше идвала тук, импулсивно игнорира истината за смъртта му, искаше й се да избяга от тази действителност, за това си създаде своя, между реалността и фантазията, там където все още можеше да говори с него като с жив, да му споделя- за своите чувства, мисли и да го чувства, по своят си начин. Но сега бе решила да се сбогува с него и да продължи напред, да живее, дойде за да поседи уединено и в тишина на гроба му и да си вземе последно сбогом с него.
Отвори големият скрибуцащ портал и влезе поемайки си дълбоко дъх навътре по утъпканата алея, вървейки между гробовете, някой от тях занемарини и изоставени, други поддържани и окичени с цветя и зеленина. Не бе забравила пътя до неговият последен дом, там на високото в десният край на гробищата се намираше част от нейното цяло, когато той си отиде, всякаш, че и нея бяха погребали тук заедно с него, така се чувстваше, до сега. Но, с всяка крачка която правеше, приближавайки се до познатият й паметник, тя изчистваше себе си-от неописуемата мъка, от неимоверната тъга, от раздиращата болка в гърдите й, от стягащата примка на гърлото й... и чувстваше светлина, светлината обливаше цялото й тяло, от главата й - до петите й . Чувствашe, че вече е готова да се справи с мъката и загубата си, тя бе намерила правилният си наръчник по скърбене, който и нашепваше, че е време да продължи да живее-страстно, силно, истински, за себе си и за него. Тежкият товар който я бе притиснал към земята психологически и психически, олекваше на раменете й със всяка стъпка която тя правеше доближавайки се до гроба му. Когато стигна там, се взря в погледа му от мраморната снимка и притихна. -Здравей!!! Тук съм, за да ти кажа "Сбогом" и да продължа напред.
текст авторски: Албена Андонова-А.С.А
/копирайте само като посочите автора и поставите линк към този сайт/