откъс от: Оранжеви писаници-2
Навън бе мрачно и студено. И някак си тъжно. Небето бе забулено от плътни сиви облаци, които прозираха меланхолично през въздуха, заразявайки със сивотата си сивите клетки в главите на хората. Всеки на улицата крачеше забързан, с наведена глава, сгушен във връхната си дреха. Студа прокрадваше ниската си температура през якето с което бе облечена и предизвикваше реакция на скованост в тялото ѝ. Топлинният ѝ физиологичен генератор не можеше да противодейства на навлизането на студа през лошият ѝ избор на дрехи, които не задържаха топлина. Втресе я. Не носеше шал, но беше облякла блуза с поло яка, която вдигна нагоре към устата си. Покри с нея половината си лице. Вдишваше студеният вятър през материята на плата. Поло яката използвана като шал, затопляше и правеше въздуха по влажен. Същевременно носът и дихателната ѝ система запретнали „работни ръкави“ го затопляха още повече, до нормална температура, и го обезопасяваха преди да достигне белите ѝ дробове. Това я стопли и отпусна, променяйки походката ѝ . Вече можеше да върви в спокоен ритъм. Погледът ѝ не бе приведен в земята, а обгръщаше всичко на 180 градуса, на ляво, на дясно, на горе и надолу, благодарение на големия диапазон от движение на окото, присъщ като физиология за жената.
Небето бе разпрерило сива пелерина върху земята. Един преход на цвят, между бяло и черно. Все едно, че някой бе натопил синтетичните влакна на плоска четчица за рисуване в черна боя, после в бяла, и така с двете примесени на върха на четката бе изрисувал небето, получавайки с тези два цвята, сивите облаци. Светло сиво почти към бяло, тъмно сиво доближаващо се до черното, но нито бяло и нито черно, а просто един компромис - сив цвят между бялото и черното, които дори не се водят цветове. И тази сивота прозираща се от облаците, през въздуха, и отразяваща се върху земята, носеше със себе си тъга. Но, не тъга като емоция характеризираща загуба или безнадежност и безпомощност, нито пък меланхолия, като депресия. А, тъга за цвят. Тъга за палитра в много пъстри нюанси в света около нея и разбира се и в нея. Носталгия за хубавото време и за щастливите моменти, за слънчевите лъчи и за радостните преживявания, за синьото небе и положителните емоции. Оголените клони на дърветата, самотни и тъжни чернееха на сивият фон от облаци. Празно, самотно, тъжно и пусто се отразяваше този опушено сив свят в душата и мислите ѝ. Почуства умора. Умора от живота, от опитностите, от изпитанията през които бе минала, умора от повтарящите се уроци, които вечно учеше. Умора от постоянният стремеж към по-добро, който имаше. Стремеж съпътстван за съжаление в повечето случай не от щастие, а от много грешки, от разочарования, от провали, загуби, болка, сълзи. Мрачното време, прокрадваше потискащи, нерадостни чувства на унилост, на меланхолия, на униние в нея. Усещайки как се поддаваше на тях, нещо дълбоко в нея се разбунтува срещу тъжната песен която студеното и мрачно време пееше в душата ѝ. „След лошото време идва хубаво“, тази мисъл я усмихна и отблъсна негативните. Вътре в нея стана по-топло, по спокойно. В този миг няколко слаби слънчеви лъча светлина, пробили и разместили барикадата от плътни сиви облаци, докоснаха лицето ѝ. Тя повдигна още по нагоре импровизираният си шал върху устните и носа си, подхвана с едната си ръка краищата на яката на връхната си дреха, и закрачи с бързи и бодри крачки напред по улицата. Прозиращото през сивите облаци слънце избистряше бавно, но сигурно, мрачното време в по-ярка дневна светлина.
текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/разпространявайте само като поставите линк към сайта и посочите автора/