откъс от: Оранжеви писаници-2
Син безкрай...
На мястото в което погледа и магнетично се бе стопирал, този път нямаше само небесно синьо небе, бял облачен памук бе нашарил синевата.
Притихна от тази красота.
Вдигал ли си нагоре поглед към небето? Ако не, излез навън и го направи. Потърси с поглед облаците, както тя го направи. Те са невероятно зареждащи. Красота, изящество, вълшебство виждаше винаги в тези променящи се облачни форми. Сега пред нея, горе в небето те бяха снежно, снежно бели, толкова бели, че не можеш да изразиш белотата им с думи, а само с усещане за нещо чисто, свежо което те подтиква към хармония, позитивизъм, релакс...иска ти се да се зарееш буквално в тях, превръщайки себе си в една хомогенна субстанция с тях.
Затвори очи. С въображението тя си представи как отпуска тялото си на пухкавата им мекота.
Ах, тези облаци, винаги я зареждаха емоционално с енергия и я вдъхновяваха на 100 % .
Колко малко му трябва на човек, нали ? Само да вдигне нагоре глава.
/разпространявайте само като поставите линк към сайта и посочите автора/