Отдушник в мъглата

автор: Албена Андонова - А.С.А.
откъс от книгата: Оранжеви писаници - 1 част

    Покривалото сивееща мъгла тази сутрин бе обгърнала цялата земя, кондезираната водна пара във вид на микроскопични капки засядаше в ноздрите й. Тя вървеше пеша сред сивеещият и мръсен слой, бавно напредваше напред, слабата видимост пред нея  напрягаше погледа й, а ледените кристалчета намиращи се в приземният слой навлажняваха миглите й и дразнеха очите й. Пътя пред нея се беше скрил под непрогледната мъгла, определено днес не беше време за разходки, но... знаеше че трябва да продължи, защото там в началото на алеята на парка имаше уговорена среща и по инерция и памет продължи напред по познатият  й маршрут. Незнайно защо, една от най-добрите й приятелки и се обади с молба да поприказват като съчетаят разговора с джогинг. Едно 20-30 минутно бягане в мъглата едва ли би я задоволило в този момент, точно сега тя би предпочела топлината и уюта на дома си, но реши да приеме поканата с идеят, че ако не тя, то познатата й може би има нужда от разтоварваща гимнастика сред дърветата в парка. Във времето бе свикнала с това, че се бе превърнала в отдушник на познатите си, всички те в нейно лице намираха "отвор за пречистване на въздуха в помещението" , средство което им даваше възможността да излязат от някакво дълбоко душевно страдание. Да дава утеха, утешение, успокоение чрез философският си поглед на нещата, под формата на добри съвет, бе нейната априорна специалност, но това да бъде отдушник за душата понякога я обременяваше. На човек когато му е много тежко, може да споделя неограничено, но не се замисля, че с това натоварва хората с които го прави, а тя не беше кошче за душевни отпадъци и отрицателни емоции, поне не се чувстваше такава. Според нея когато човек се намира в не лека ситуация, може да потърси утеха в музика за душата, в някое свое хоби или занимание което обича... по този начин ще разсее сивите си клетки от негативният проблем и ще се съсредоточи в нещо което му носи градивни мисли и съпреживявания. Повечето хора страдат от това, че са самотни, че нямат приятели, че не им върви в живота... но неоткритото им щастие не е в липсата на тези неща, защото всъщност те не липсват от живота им, просто техният поглед върху тях е такъв. Не можеш да бъдеш самотен ако вярваш в себе си, когато я има тази вяра самотата като термин изчезва от речника на живота, когато си целенасочен и водиш някакъв смислен живот, центриран в мечтите си които следваш приятелите няма да ти бъдат жизненоважни, а просто спътници които ще вървят до теб, но по своят си път-не по твоя, така е, всеки прави крачките си индивидуално колкото и умът на клишетата да ни подлъгва че обвързването с другите е необходимост от първостепенна важност. Успеха в живота не се отмерва в материалната ценност, а с това с което сме обогатили вътрешният си свят, да притежаваш много пари не е критерият за удовлетвореност от постигнатото, щастието е всъщност спокойствието което ще си създадем в себе си и в заобикалящтият ни свят....
     Някъде бе чела, че мъглата като мъртво време допълва усещането за безнадежност и отчаяние на хората, може би за това точно сега нейната приятелка намери потребност да сподели своите душевни отпадъци... Странно е, но тя виждаше красотата и в лошото мъгливо време, миража около нея приличащ на нежна и прозрачна паяжина обгърнала ефирно света бе като вълшебна коприна, която подканяше да се облечеш и ти с  нея...

текст авторски: Албена Андонова-А.С.А.
/копирайте само като поставите линк към сайта и посочите автора/

---