откъс от книгата: "Оранжеви писаници"
Късната хладна есен бе натрупала по паважа разноцветни опадали листа от дърветата подредени в една редичка между уличните фенери майсторски направени от ковано желязо.
Имаше някаква тъга в тази обикновена гледка разкриваща се в мрака: тя красива и млада- но самотна и тъжна; пустата улица, декорирана красиво като за пъпа на центъра, но безлюдна и изоставена в късният час; оранжево-червените светлини издавани от уличните ретро фенери вместо да светят като фанфари бяха прегърнали в меланхолична прегръдка всичко наоколо и отразяваха отблясъците си като в езеро в съприкосновението си с опадалите преобладаващи във същата гама листа.
До този момент тя не беше имала истинска представа от това колко е болезнена болката и мъката от загубата на близък човек и колко размазващо човек може да се чувства в този труден момент, но ето че днешният ден и бе поднесъл точно това преживяване и колкото и да и се искаше да излъже съзнанието си че не е вярно случилото се, трябваше да приеме истината и действителността като факт . Но как да го приеме?! Как?! Как да приеме това че повече никога няма да чуе гласа му, да види очите му, да потърси съвета му...
Вървеше тя по пустата улица, чуваше само своите самотни стъпки и сърцето си как учестено биеше борейки се с пронизващата болка която го свиваше в агонията на скръбта... Съдбата й бе поднесла тази година загубата на любими хора като предизвикателство, животът й бе отнел любими хора, имаше раздели, заминаване, тя някак си се беше справила с това, но ето че сега дойде и класическата загуба-смъртта която й отне близък човек, едно от най-трудните състояния с които трябваше да се справи. Но щеше ли да може да се пребори, се питаше тя?! Утрешният ден нямаше да бъде като вчерашният, ще ли ли да можеше да се държи така всякаш че нищо не се е случило?!
В момента се чувстваше вцепенена от случилото се. Вървеше и нищо не чувстваше, беше се изключила, бе издърпала щепсела на чувствата си от контакта на вътрешният си свят, бе изключила ключовете за "осветлението" и на заобикалящият й свят. Наричат го духовна осъзнатост в празнотата на покоя на нищото, там е приятно, спокойно, релаксиращо тихо, няма никой и нищо, дори и ти самият не присъстваш... Да, тя бе решила да се приюти на това местенце за известно време, а когато реши отново ще завърти "бушоните" на себе си... това бе единственото и спасение за да оцелее.
/копирайте и разпространявайте само като посочите автора и поставите линк към този сайт/