автор: Албена Андонова-А.С.А.
След 2-3 минутки се изниза от леглото и меланхолично се отправи към алуминиевата бяла врата с пълнеж от Огледало на банята, с идеята да потърси бодрост разплисквайки студената вода от чешмата върху лицето си, освежавайки се за едно "Добро утро -Нов ден", но я поспря образът в огледалото на вратата. Взря се в зачервените си очи които я гледаха в отражението, сълзите й през нощта бяха оставили отпечатък върху тях. Протегна дясната си ръка и докосна подутите си клепачи и торбичките под очите."Да" си каза "доста са подпухнали от плач", май трябва да потърся помощ от лед, картофи или по добре от замразени торбички с черен чай. -"Ще си направя черен чай, така ще бъде две в едно, хем ще пия чаша ободряващ чай, хем използваните хартиени торбички с чай ще послужат за компреси". Спомни си че беше чела за някакви резултати направени от Университет в Южна Флорида, където по голямата част от хората които са плакали са се почувствали по-усмихнати и щастливи. -"Да, сълзите са полезни те връщат равновесието в организма". При тези мисли очите й се усмихнаха, това я накара непринудено да наведе глава към огледалото и да се взре по-дълбоко в тях. Дълбоко, дълбоко...там където бе нейното АЗ - нейният вътрешен свят. Надниквайки там между всичките си копнежи, мечти, и още купища красиви неща видя и болката си, прииска й се да протегне ръка и да я изтръгне, захвърляйки я далече от себе си, но знаеше че тази болка винаги щеше да присъства на същото място до края, до последният й дъх. Зададе си въпроса "Има ли лек за душевна болка?", за болка която раздира вътре гърдите ти, и която стяга гърлото ти. Лек за тази безконечна болка с която непрестанно се сблъскват чувствителните натури, към която категория спадаше и тя. Отговори си: -"Има лекар мила и това си самата ти"...и продължи мисленният си монолог с един откраднат цитат от неизвестен автор: -"Боже , дай ми решителност да променя това, което мога да променя. Дай ми сили да понеса това, което не мога да променя и мъдрост, за да различа едното от другото".
Някъде във времето на съзнателен живот тя се бе научила да успява да запазва душевният си мир, въпреки душевната болка която носеше в себе си. Средството й бе просто - приемаше болката за нещо реално, естествено, човешко. "Всички хора страдат, всички хора ги боли" си казваше като игнорираше вътрешните си страхове и агонии, не водеше битки с тях, те отсъстваха, и благодарение на неводеното полесражение умът й не страдаше.
Изненадваше се от себе си колко болка може да понесе, а болката беше през болка, раните след рани... Шегуваше се понякога в такива ситуации в които границата между тъгата и депресията е почти невидима с един израз превърнал се почти в неин анекдот: - "Господ пращал толкова страдание, колкото можем да понесем", след което винаги усмихнато продължаваше "то било толкова просто и лесно, защо трябва да го мислим и главоблъскаме толкова, все едно буквално удряме главата си в "Стената на плача" както някой вярващи правят това на същата в Йерусалим (свещено място където се пресичат пътищата на юдайзма и исляма). Като можеше както по-голямата част от вярващи и туристи и ние да пъхнем лисчета написани с нашите тайни желания между стените на многовековната стена. Харесваше й да прави това сравнение, със "Стената на плача" която символизираше в случая нейната душа. Знаеше, че тя избира какво да прави, дали да блъска главата си в стената или да пъха в многобройните пролуки които имаше в нея лисчета с желания, желания които тя знаеше че могат да се случат, стига много да ги иска.
А животът винаги продължава. Казват, че щастието е невъзможно без болка и рани, а такива е нормално да се създават във взаимоотношенията между хората.
Най-важна е вярата. Вярата в себе си, в собствените ни сили и възможности. Тогава когато има болка, когато има страдание и тъга, единствено Тя е нашето спасение, нашият добър лечител с лошите превратности на живота.
А плачът е добър, нека да плачем, плачът е за здраве, сълзите ще ни освободят от емоциите, те ще ни направят по отпуснати и щастливи, ще намалят стреса ни, разхождаше вече мислите си навън по прашната улица отправяйки се към паркираната си кола.
Преди да потегли нагласи огледалото за обратно виждане в колата оглеждайки се в него внимателно, за да не остане в ръцете й както последният път стана и се наложи да го лепи. Одобрително погледна лицето си, поставянето на грим и малко руж на страните му бяха успели да прикрият издайническите следи от сълзи. Намести се удобно на седалката, сложи ключа в стартера и завъртя...с последна мисъл за деня по темата: - Сълзите са перфекното антидепресиално лекарство!!!
/копирайте и разпространявайте само като посочите автора и поставите линк към този сайт/