откъс от книгата: Оранжеви писаници
...И така, стоеше тя пред металната, спешно нуждаеща се от боядисване врата, двора зад нея бе покрит от тънък слой неутъпкан сняг, многото дървета оголени от набезите на зимата изглеждаха тъжни и самотни въпреки че бяха подредени в близост едно до друго, безлистните им клони сега изглеждаха мъртви, а само как тя обичаше да релаксира лятото под зелената им сянка... Направи няколко стъпки в снега, той беше хубав, пухкав и изключително бял. Красотата му я провокира да се наведе и да вземе топка от него в ръката си, след което започна да го мачка с двете си длани докато не направи добре оформено кълбо. Усмихна се, спомените я върнаха назад в детството, когато точно тук тя в компанията на съседските деца и с помощта на дядо си правеше снежни човеци и рисуваше в снега. Дядо й взимаше различни цветове водоразтворима боя и я смесваше с литър вода в пластмасови бутилки, продупчваше капачката с игла и я учеше как да изпъстря снега със своето детско въображение. Струята оставаше следа като четка за рисуване върху снега... Да, обичаше да прави това чак до юношеството си...
Отново се усмихна, този спомен съживи запустяното място, птичка във високото между върховете на дърветата запя жизнено и даде светъл блясък върху къщичката на починалият й дядо... погледа й наоколо беше вече с други очи, тя виждаше пред себе си уютното и познатото й местенце което обичаше безкрайно много, хвърли топката сняг и продължи напред по затрупаната от пухкавата бяла пелена алея бавно крачейки към утихналата къща, там където винаги щеше да има хубави спомени...
/копирайте и разпространявайте само като посочите автора и поставите линк към този сайт/