и да оставим по-добри човеци след себе си?
Затова ще се страхуваме цял живот. И ще търсим отговора не в забравата, не в отстъплението, не в примирението и консумирането на създаденото.
Ще търсим пътя напред, към бъдещето,
с неговия неунищожим стремеж към красивото и доброто."
Людмил Янков
бори се,литвай,падай и умирай!
Носи я винаги напред-в ръката,
възкръсвай,ставай,искай и намирай!
Не я затваряй в себе си,в душата...
Изправен дишай,никога не спирай,
мечтай за радостта,за красотата.
С възторг и трепет,с вяра в чудесата-
тя ражда и мира и светлината,
с кръвта заплаща любовта и свободата.
Не питай за цената на мечтата.
Людмил Янков
Спомняте ли си как цяла България следеше,притаила дъх,безумното изкачване на алпиниста Людмил Янков,втурнал се да спасява Христо Проданов в подножието на най-високата точка на планетата връх Еверест? Сякаш беше вчера...По време на експедицията Еверест 84 един млад,трийсет годишен мъж смая света със смелостта си,преодолявайки с невероятна скорост 1330 метра денивелация,за да достигне до приятеля си.В многогодишната история за покоряване на осемхилядника няма аналогичен случай на човешка саможертва и героизъм..Няма и награда,която количествено да измери това постижение.
НЕ МОЖЕШ
нищо да видиш,
когато не искаш да видиш...
НЕ МОЖЕШ
да чуеш това,
което не искаш да чуеш...
НЕ МОЖЕШ
да вярваш в това,
в което не искаш да вярваш...
И ДА ОБИЧАШ
не можеш това,
което не искаш...
1984 год.
“Това ли е пътеката, натам ли да вървим, как да останем човеци, и да оставим по-добри човеци след себе си? Затова ще се страхуваме цял живот. И ще търсим отговора не в забравата, не в отстъплението, не в примирението и консумирането на създаденото. Ще търсим пътя напред, към бъдещето, с неговия неунищожим стремеж към красивото и доброто”"... Непрекъснато се питам: кое ни движи нагоре, кое ни тласка към зловещите бляскави ледници? Защо гоним приоблачните зъбери, избирайки трудния ход срещу гравитацията? Само мечтите ли ни карат да пристъпваме инстинктите в поредната крачка към светлината, към бъдещето - най-бялото, което съществува...
Крачим от черното към бялото, там, където всичко е сиво. Чисто бялото не съществува - то само се ражда, както се ражда снегът високо в сивите облаци. Тъмно черно никой не е видял, защото то попива сивите погледи. Може би бялото е светлосивото, а черното е тъмносивото...? Затова и земята е сивокафява, а небето - сивосиньо, снегът е сивобял, дърветата са сивозелени, дори слънцето е сивочервено...
А хората са само сиви, сиви, повече или по-малко, като в еволюцията са оцелели най-сивите, понеже се сливат най-надеждно със сивата околна среда. Затова човеците се стремят към светлите снегове в панините. Там по-лесно ги забелязват на светлия фон на ледовете. Но тогава, лишени от защитния си основно сив цвят, те загиват под сивия поток от думии и погледи, насочени да възстановят баланса, да тушират контраста между тъмното и светлото сиво, да предпазят несвикналите на много светлина сетива. И отново всичко става нормално, тоест равно сиво... Оцелелите наричат това "възстановена хармония".
Понякога някои се разбунтуват и тръгват към най-светлосивото, към бъдещето на хората. Само мечтите могат да бъдат бели. А те искат смели мисли и чисти сърца! Искат приятелски ръце и светли, кристални души..."
"Пътят до там води през пропасти и хребети, през студ и зной, омраза и любов. По този път изпитваме цената на най-дребните неща. Глъктата студена вода, филията хляб, добрата дума и дълго чакан слънчев лъч... Свикнли сме да ги имаме и да не ги ценим. Затуй и лесно губим приятелите си, не обичаме неизвестното и дръзкото, потръпваме, преди да изречем истината пред всички. Планината ни учи на много неща. Там човек не може да избяга от себе си, не може да се прикрие от собствените си очи. Има един връх и много пропасти. Тръгваме винаги към върха, винаги напред, винаги нагоре, дори и с риск да се сринем в бездните. Това е стремежът към височината, това е жажда и непримиримост, а не бягство от себе си или света около нас.
На нас ни трябват върхове, за да доказваме, че можем. Трабват ни отвесни стени, за да сме хора, вървящи нагоре. Алпинистите казват: "Където има воля, там има и път!" Там създаваме отношението си към света, узнаваме истините в живота, усещаме верния вкус на житейските дреболии...
... И когато се научим да не гледаме в краката си, а само напред, значи сме преодолели дребното и недостойното в себе си. Тогава върхът е заслужено възнаграждение за извисения човешки дух.
...
... Да, Планината. Там отношенията между човеците се избистрят като планински извор.
... Питаха ме дали се страхувам... Винаги съм изпитвал страх. Мисля, че всеки човек изпитва "своя" страх. Може би алпинистите свикват с него, приемат и мисълта, че могат да загинат някой ден. Техният риск и страх са по човешки отмерени и преценени, а не са едно безумно втурване срещу опасностите. И все пак заради какво? На каква цена? Само покоряването на върховете...? Та те въобще не могат да се покорят, а само ни позволяват понякога великодушно да отнесем от тях частица твърдост и надежда за дните си. Може би заради самата борба? Да докажем себе си. Да воюваме за съдбата си до самата смърт... "Живей докато умреш" - беше написал някой. Да, но как?... Ето, тук е страхът. Не от смъртта, а от "вярната посока".... Това ли е пътеката, натам ли да вървим, как да останем човеци и да оставим по-добри човеци след себе си? Затова ще се страхуваме цял живот. И ще търсим отговора не в забравата, не в отстъплението, не в примирението и консумирането на създаденото. Ще търсим пътя напред, към бъдещето, с неговия неунищожим стремеж към красивото и доброто."
"Хубаво е с приятелите. Какво би представлявал алпинизмът без тях? Просто не би съществувал..."
"Човек губи цял живот по нещо. Не е жалко, ча накрая ще загуби и живота си, стига да запази вярата в смисъла на това, което прави всеки ден."
Людмил Янков
Търся истина
Най-човешката истина
искам да открия…
Планината от вълшебен кристал
съм готов да разбия…
Лете да замръзвам,
да изгарям в зима -
в броените ми нощи
дали ще я има?
С колене изранени, със сълзите момчешки,
или е слънчев блясък
във зениците детски?
В нищожното ни време
отнейде се завръща,
помита или гради
живот нов, дом и къща.
На дланите корави,
в мечтите ни лудешки -
истината е тук -
на тоя свят човешки.
А може би я няма?
Как искам да го зная!
Страхувам се да я открия
Чак със смъртта…накрая…
да слезеш
дори и стъпало
от изгнилия подиум?...
Защо ти е пиедестал
за ешафода
на бъдещето?
Защо не погледнеш
в себе си,
за да видиш наоколо?...
Обърни се назад,
за да видиш пред себе си!...
Всеки трябва да изживее една лавина
Беше загинал човекът,
който най-малко беше предизвикал природата.
Не е справедлива съдбата...
Винаги измират най-добрите,
замръзват най-горещите сърца
и изгарят най-хладните умове.
Защо остават винаги тези,
които нямат нищо пред себе си?
Защо загиват най-хубавите
и най-чистите приятели?
И след тебе остава само един
противоречив спомен
за може би ненужна смърт,
а би могъл да оставиш път,
мост, къща, гора и езера...
Да оставиш къща или вяра,
мост или легенда, път или спомен
за едно изгоряло от жажда сърце!
Никой не трябва
да живее напразно на тази земя!
Людмил Янков
Не се страхувам от смъртта
на любовта тревогата и мъката
и злобата узнах.
Останаха ми стиснатите зъби,
лъжите да разчупя не успях...
Живях години,чаках невъзможното
бях много добър и много повече лош
дъщеря си обичам,като живота-възторжено.
Мечтая, за син,когото заричам:
да се роди като слънце нажежено!
Твърде рано охладих сърцето си,
всеки ден губих много приятели.
Казах много лъжи,за да стигна до истината.
В стремеж към невъзможното
изгубих равновесието си...
Избрах планината за бягство от хората,
понеже ги обичам идеални...
Заместих най-човешкото с първичната природа,
Защото мразя посредствеността.
Ограбих сърцата на най-близките ми
те отвърнаха със страхотни мъки.
Избягах от приятелите си-
само най-добрите ме настигнаха и спасиха.
Чуках на десетки врати,
някой от тях ме изведоха
зад границата на човешкото съжаление
и високо над хорската омраза.
Опознах себе си и затворих пътищата към сърцето си.
Искам да открия ниските тайни на хората,
за да приютя бягството на унизените.
Трябва ми твърдост,
за да държа челото си изправено.
Трябва ми топлина,
за да сгрея ръцете на обречените.
Трябват ми пропасти,за да хвърля в тях
късовете камък в сърцето си.
Трябват ми пещери,за да затворя завинаги
бездушните каменни приказки,
които човешките думи капка по капка са трупали.
ИСКАМ ДА СЕ ПРЕРОДЯ В БЛЯСКАВ ЛЕДЕН ВРЪХ!
ЗАВИНАГИ!
Людмил Янков
“Създадени сме да тръгваме и да се завръщаме,
да се стремим наспокойни и търсещи
и отново да преоткриваме себе си в очите
на бащите, децата и приятелите.
Имаме нужда от върхове,
за да се спускаме и да узнаваме
отново цената на скъпите ни неща.
С трепет се вслушвам в тишината на утрото.
Търся със сърцето си песента на стария
домашен познайник - славея. Изпълва ме тъга
по нещо нужно и неуловимо, търсено и непреживяно,
намирано и отново загубвано
в разпокъсаните човешки
нощи и дни ... "
Людмил Янков
БИОГРАФИЯ
Роден е на 11 август 1953 год. в Перник. Завършва ВЛТИ - София (1978 г).
Занимава се с алпинизъм от 1976 г. в дружество "Академик" - София. От 1979 г. е в нац.отбор по алпинизъм и нещатен треньор на алпийския клуб в Кюстендил.
През 1982 год. изкачва северната стена на връх Матерхорн, а през 1983 - връх Айгер. Покорява връх Гросглокнер - 2 пъти по тура "Палавичини" в Австрийските Алпи, както и стени в Доломитите, връх Чивета (1980) - по тура "Филип флам", връх Чима Овест, връх Чима Пиколисима - по туровете на Касин, връх Мармолада, връх Елбрус (1980, 1982 и 1983) в Кавказ, откъдето прави първото спускане на българин със ски, в Памир (1982) - върховете Ленин, Комунизъм и Корженевска.
Участник в експедициите "Лхотце 81", "Еверест 84", при последната от които с невероятна скорост се изкачва от 7170 м до кота 8500 м, преодолявайки 1330 метра денивелация на "един дъх", за да окаже помощ на Христо Проданов. В многогодишната история за покоряване на Еверест няма подобен пример на човешка саможертва и героизъм.
Носител на най-престижните държавни отличия и медали на България - орден Г.Димитров (1984), на международната награда "Феърплей", "Спорт, етика, мъжество" на в. "Спорт" и др.
Публикува свои стихове и разкази във вестниците "Литературен фронт", "Пулс", "Труд". През 1987 год. получава наградата за публицистика на в. "Пулс", а в 1988 год. става лауреат за литература за книгата си "Мечта отвъд долините". След смъртта му излиза стихосбирката "Гранитна вода" и публицистичната му книга "Стената".
Загива на 17 април 1988 год. под връх Камилата в Рила.
Удостоен със званието "почетен гражданин на Кюстендил" през 1998 г.
кликнете върху снимката за уголемен размер
Не е жалко,че накрая ще загуби и живота си,
стига да запази вярата в смисъла на това,което прави всеки ден."
Людмил Янков